Tutmanik

New? Join now!

Here you can...

 

Уличница I (Пламен Трайков)

pencho22
offline

Posted by pencho22

on Feb 21, 2011

 

                                      Е П И Л О Г   

 

          Марга никога нямаше да забрави Норвегия.

          Дори в България всичко да беше по старому - без икономическа криза и без политическа опозиция, - Норвегия щеше да остане за нея един оазис, граничещ назад с тревожните и объркани години на стартове и раздели, и напред със смътните и очевидно също нелеки времена. Наближаващото окончателно завръщане в България бе почнало да я безпокои - ако зависеше от нея, би останала поне още година! Някогашното постоянно неспокойствие, породено от перманентната бъркотия и неизвестност в личния живот и службата, се бе уталожило, както се бяха поуспокоили изворът на адреналин и неспадащата емоционална приповдигнатост. Тя имаше чувството, че тук се е преродила. Че е помъдряла. Че гледа на хората и света с един нов, по-човешки и по-интелигентен поглед. Смяташе, че тук окончателно се е освободила от остатъците на стресовата Марга.

          Смяташе, че най-сетне е пораснала.

          Разбира се, място за идеализиране нямаше, тя вече отдавна знаеше, че където има хора, там съвършенството липсваше. Примерно отношенията между сънародниците й от легацията. Ник я беше предупредил още от София, но трябваше да се убеди с очите си: тук никой на никого не се доверяваше, тук властваше атмосфера на подозрителност, дебнене и доносничество! А как сервилничеха пред семейството на посланика!... Отвратително. Слава на бога, че се оказаха "от една кръвна група" с Лъчо и Лили Жечеви и общуваха най-вече с тях. Пазеха се, но срещу клюките бяха безсилни. Всъщност нямаше какво да злословят по техен адрес, освен че са "развейпрах": всички тук пестяха, стискаха и кътаха всяко йоре, докато те с Жечеви си позволяваха да пътуват!

          Марга бе влюбена в норвежката природа! През почивните дни отскачаха с Малкия и Големия Ник до Ларвик или до Берген, където обядваха; два пъти ходиха до Трьондхайм, а веднъж заедно с Жечеви, пътувайки покрай скупчените тук-таме романтични дървени къщи и зелени дворове, стигнаха Нарвик зад полярния кръг, където срещнаха лапландците и видяха лосове; от палубите на фериботите съзерцаваха издигащите се планини, прорязвани от множество водопади, в чиито води сякаш за мигове съзираше скандинавските елфи, троли и гноми; немееха пред Йостердалсбреен - най-големия в света ледник и пред зеления като изумруден айсберг Бриксдалсбреен, наслаждаваха се на белите нощи... Самите норвежци бяха удивителен народ - спокойни, сдържано сърдечни и решителни потомци на Нансен, Хейердал и Амундсен, ала и на Ибсен, Бьорнсон, Вигеланд, Григ и Мунк...

          Осло особено й допадаше (тя предпочиташе неговия уют и човешки мащаби пред размерите на Стокхолм) и когато времето позволяваше, отдъхваха с Малкия Ник сред невероятните скулптури на Вигеландпарк, обикаляха музеите, разхождаха се край замъка до пристанището, разглеждаха галерията "Мунк" или слушаха орган в катедралата...

          Специализация за нея в Осло, уви, нямаше, но това съвсем не й попречи да научи тъй близките до немския норвежки (вече разграничаваше книжовния "букмол" от провинциалния "ландмол"!) и шведски; зае се и с немския на Малкия Ник, постави си за цел до завръщането им в България той да говори, чете и пише на първо ниво. Никога преди това не бе имала толкова време за него; трябваше да дойдат тук, за да открие, че не го е познавала добре - малчуганът я изненадваше със своята наблюдателност, със своята паметливост, кротост и послушание (би предпочела да е по-палав). И какво чувство за такт имаше! Нито веднъж не спомена пред Ник за Коста! А нерядко, останали насаме, я питаше за него, говореше й за баба си, която също не искаше да забрави... Марга се надяваше яркостта на спомените му с времето да избледнее. Самата тя си налагаше да не мисли за миналото си и вече бе абсолютно убедена в обречеността на първия си брак - разводът бе край на една агония... Големия Ник се отнасяше повече от приятелски с малкия си съименник, заплесваше се с него и лежеше на пода при заемащите цялата стая релси и влакови композиции, учеше го на ски... Детето винаги се съгласяваше с предложенията му, ала сякаш никога не прояви ентусиазъм...

          Ник бе повече от приятел и с нея. Чувстваха се чудесно заедно. Веднъж двамата се бяха посмяли, спомняйки си онова изнервяне в София преди отпътуването им. Тя, разбира се, не премълча, че беше на косъм от скъсването, че дори бе извадила куфарите... По-късно, в Норвегия, за пореден път си даде сметка, че неспособността да се владееш, винаги тласка към погрешно решение, че емоционалните реакции и липсата на самообладание винаги водят до фал... Всъщност оная преодоляна семейна криза е била дори полезна - сега и двамата знаеха, че не бива да прекрачват границата на една неприкосновена територия от личния живот и свободата си, но и че без съобразяване един с друг, без щадене на достойнството не може... И сега Марга се правеше, че не забелязва скритите погледи, с които той понякога удостояваше синеоките и едрогърди норвежки - всички до една неин антипод! Веднъж бе клъвната от едно коварно въпросче - дали като се върнат в София, Ник няма да "кръшка"? Тук, под зорките очи на мисията, бе невъзможно! Ала прогони безсмислицата - рибата беше още в морето...

          Но ако наистина е вярно, че за всичко на тоя свят се плаща, то тя плати твърде висока цена за норвежкия си "долче вита". Това се случи през един уикенд в Лилехамер, когато всички, включително и тя, се готвеха за пореден път да покажат нивото на българската скиорска школа (неин ски учител, естествено, бе Ник). Кръвоизливът, последвал самонадеяното й спускане и падането, ги изплаши, а сетне ги разстрои за дълго - оказа се, че Марга, неподозирано за самата нея, е заченала... Лекарите бяха оптимисти за бъдещето, ала известният курорт се превърна за нея в злокобно място и когато през лятото компанията пожела да кара сърф на езерото Мьоса, тя категорично отказа и се наложи да пропътуват чак до Лустер...

          Редовно си пишеха с Джеси - след преодоляването на своята криза, тя се беше върнала вкъщи при майка си. Нито веднъж повече не спомена за оня или за отвъдното... Година и половина след заминаването им Жасмина й писа за женитбата на Коста, той й се бил обадил (явно, за да уведоми бившата му съпруга!) - оная била току-що дипломирана студентка, отишли да живеят в къщата на баща й в Княжево, очаквали бебе... Марга не беше допускала, че това събитие ще я засегне по какъвто и да било начин. Кри от Ник новината, докато не почувства, че може да му я съобщи с безразличие... В последното си писмо Жасмина пишеше: "Марги, имам добра вест!" Нещо трепна в Марга, след което прочете: "Увеличават пенсията ми!"...

          Вероятно относителната им изолация в чужбина бе причината да споделят с Лили и Лъчо (викаха му Лъки) почти всичко, дори в личен план, но този път Марга не им довери изненадалото и самата нея огорчение от известието, че Крупева е снета от поста главен редактор и на нейно място е назначен Юлий Монев (правейки равносметка за самата себе си, тя си помисли, че дължи немалко от професионалното си развитие именно на нея). Впрочем след падането на Живков това се очакваше. Не сподели и плановете си, че от друга страна не възнамеряваше да се върне в същия вестник след изтичане на мандата им. Как да им обясни, че се срамува от оная Марга: свита, унизително безпомощна, зависима от каприз и благоволение - един гърмян заек, който се правеше, че вали дъжд, когато го плюеха... Тя ще почне работа в друго издание, може би като завеждаща, и хората ще я познават не като променената Марга, а с нейната истинска и непроявена досега същност - със самочувствие, имащо покритие, като професионалистка, която не цепи басма на разни хапльовци от сорта на Общественика...

          Смъртта на маман я разстрои. Хвана самолета и поне успя да я изпрати в последния й път. Втори инфаркт! Агонизирайки в линейката, тя викала Маргиното име, зовяла я! Марга съжаляваше, че не е била с нея в последния й час! Двете сестри много плакаха над гроба, особено Дима. Навярно защото бе свидетел, сестра й бе невероятно потресена (тя не се беше делила от маман!), та Марга чак се притесни за нея; Дима разказваше за последните й месеци, за опадалите от диабета й зъби, за постоянната й сънливост и затова как щом отворела очи, все повтаряла: "Марго, къде отиде, Марго! Няма да те видя повече, Марго! И от гроба ще те мисля, Марго!..."

          Марга мислеше да остане с Дима четиридесет дни, но остана десет. Колкото и да й беше трудно, Дима трябваше да събере сили и да свикне с мисълта, че вече ще живее сама. Казваше й: "Ние сме егоисти, донякъде плачем заради себе си! Всъщност маман се отърва, нейното не беше живот, а мъчение! За нея това беше изход, сега тя е на по-хубаво място! Дима, събери воля за себе си!" Дима се оказа по-слаба от нея, бе безутешна, тя нямаше никого. А Марга вече мислеше за това как ли там Големия се справя с Малкия Ник...

          Преди да отпътува обратно, навести Джеси и Ганка. На изпроводяк Ганка й прошушна, че Жасминината прогресивна склероза постепенно ще я доведе до пълно обездвижване - макар и не особено видимо, влошаване вече имало...

          През последните месеци един призрак витаеше в мисията на НРБ в Осло - призракът на промените в Източна Европа и в частност в България. Една напрегнатост бродеше из коридорите, промъкваше се през ключалки и прагове и се настаняваше у всеки. Ала странно - всички се правеха, че не я забелязват, никой не я коментираше публично, сякаш бе някаква срамна болест. Уж всички бяха единодушни в задоволството си от падането на Цар Тодор, но толкоз. Включително Марга и Ник. Веднъж Марга се изпусна да каже пред Жечеви, че би било добре в България да се въведе като в Щатите двупартийна система - БКП и БЗНС - и те да се съревновават; че била нужна мандатност - така Генералният секретар на Партията, който и да е той, нямало да се превръща в диктатор... Сетне Ник й три сол за хлевоустието - може да са приятели, но знае ли човек?...

          Тя и Ник не пропускаха емисиите на Би Би Си ("Свободна Европа" им жълтееше), хващаха и "Радио България". Градусът на напрежението особено се повдигна, когато стана известно, че в родината са насрочени парламентарни избори и че съдбата на социализма е поставена на карта (или на бюлетина, все едно). През един уикенд (бяха отишли с Жечеви в Стьордал и Хегра да видят праисторическите скални рисунки) в ресторанта Марга даде глас на мислите си: "Преустройство и реформи - да, но може ли колелото на историята да се върне назад към оня изчерпал се строй, да се прекъсне нашият грандиозен експеримент? Поколенията не биха ни го простили! И кой ще застане начело? Разни брадати и космати пещерни антикомунисти! Целта им е прозрачна - стани, та да седна аз! Те са некомпетентни, те са непрофесионалисти, знаят само да отричат всичко построено дотук..." Съгласиха се с нея и тоя път Ник не й се скара. Впрочем и без нейните думи, всички отлично си даваха сметка, че при подобни политически промени дипломатическите мисии стават особено проветриви. Може би най-добре го знаеха Марга и Ник - какво можеха да очакват, когато Зарков-старши до неотдавна бе висш чиновник в Държавния съвет? (След събитията през есента на 89-та, професорът официално се бе отдал на частен бизнес, оглавявайки една австрийско-българска фирма със седалище във Виена...)

          Разбира се, колкото и да бяха подвластни на злободневието, промените в родината им изглеждаха някак абстрактни, без преки допирни точки с норвежкото им ежедневие, и техният живот тук оставаше непроменен...

          С наближаване на завръщането им в България ги обсеби и друга тема - предстоеше окончателното довършване на обширния мезонет в "Хиподрума" (подаръка на Пеньо Зарков за сватбата им) и те обсъждаха с Жечеви вариантите за мебелирането му, набавяха си и проучваха различни каталози. Получаваха парадоксална информация - едно пълно обзавеждане от Германия, включително с транспортните разходи, би им излязло по-евтино! Качеството не коментираха. Назряваше идеята да се завърнат по суша, да съчетаят полезното с приятното, като придружат контейнерите с някое новозакупено BMW (то щеше да е необходимо на Ник за предстоящото му постъпване във фирмата на Зарков-старши). Марга щеше да се задоволи с едно WV-Голф...

          Всичко това можеше наистина да се случи, ако Марга не бе пожелала друго завръщане.

 

I.

          Уж всичко е същото като преди, уж пак сме трите, маман (Райо ще липсва вечно), уж съм набелязала темите, в които непременно ще задълбаем, като дойда, уж пак сме в същата стая със същите мебели, но вече не е същото. Многобройните теми мистериозно изчезват,  омагьосани от малкия Ники или от дявол знае какво. Но аз знам, че  макар прословутото ти детешарство вече изцяло да се е прехвърлило  към Ники, в сърцето и главата ти има място и за нас с Дима. Навлезе ли в работата, Марго? - не забрави да ме попиташ оня ден на изпроводяк, държейки Ники за ръка. И да ти кажа честно, маман, имах нужда да чуя този въпрос, при все че време за отговор не остана. Адски права се оказа, наистина е преболедуване смяната на една работа. Е, една година нито е много, нито пък е съвсем малко време - новак съм, но и не съм. В сравнение с началото дори се чувствам оперена. Впрочем и в началото не беше кой знае колко страшно. Светът е малък! - едва не възкликнах, когато видях заповедта си за назначение. Почвах работа не в кой да е вестник, а във вестника, в който, спомняш си, известно време сътрудничех. Светът е малък и защото влизах не в кой да е отдел, а в отдела, ръководен от моя отколешен познайник Илийчо Кънев, тайно ползващ се, както скоро научих, с прозвището Молеца. Тъй че мястото, където постъпвах, бе само относително непознато.

          Всъщност тогава аз комай твърде бързо забравих пословицата за малкия свят и буквално потънах в догадки. Струваше ми се, че има нещо твърде странно в моето назначение, макар и като стажантка по чл. 64 и с изпитателен срок. Наистина не бе за вярване, ти знаеш орисията ми - да се придвижвам напред педя по педя и винаги на собствен ход, със свое гориво и (дали е малшанс?) задължително при насрещен вятър. И изведнъж - хоп! Спряхме се на вашата кандидатура! Те ти, булка, Спасовден! Така ли стават тези работи? И логично бе да се запитам: дали пък Илийчо Кънев с нещо не ми е помогнал? Дали не е дал гаранции за качествата ми (той ги познаваше, може да е споменал, че материалите, с които сътрудничех допреди година и половина, са чиста проба журналистика)? Или пък още тогава са впечатлили Главната и тя ме е запомнила? Защо не? Освен друго в биографията ми имаше подходящи за кандидатурата ми неща - произход плюс солиден куп изрезки от публикации в централната преса. Заслужавах го това място: от една страна, като лични и професионални качества, а от друга, като съдбовна справедливост - не бе честно монетата да пада все на губещата страна. Тъй че, мислех си, навивката за Илийчо Кънев може да е излишна, а помощта му да е плод на мнително въображение. Ако е направил някакъв жест, не би ли ми го подшушнал по-късно? Всекиму е приятно да види искрата на благодарност в очите на онзи, комуто е сторил добро (някои дори казват, че доброто се прави именно заради тая искра, а не толкова за човека). Вече година от назначението ми Илийчо мълчи, а той, доколкото го познавам, не е от анонимните самаряни...

          Но превъплъщението ми в гадателка също не трая особено дълго. В началото друго беше по-важно за мен - като един новак без ничии протекции да впрегна всичките си способности, за да науча всичко, да вникна и в най-незначителните подробности на тази професия, наречена журналистика. Помнех (и едва ли някога ще забравя) разговора ми с Главната. Знаеш ли, че не съм ти го разправяла, маман?

          Всъщност разговор едва ли е най-точната дума - по време на аудиенцията ми в нейния кабинет аз успях да произнеса само няколко думи, повечето от които едносрични. Но нека не изпреварвам хронологията.

          Донка Крупева ме покани да седна, като поръча на секретарката кафе. Докато присядах на крайчеца на тапицирания с изкуствена кожа диван, мъчих се да отгатна възрастта й. Оказа се, че не е лесно. Не зная дали се дължеше на невисоката й стройна фигура или на добре поддържаното лице и къносаните свободно падащи недълги коси, на равно подстригания по младежки бретон, ала тя съвсем нямаше вид на полувековна (което научих впоследствие). В това лице имаше нещо странно, нещо поразително. Тогава не бях в състояните да формулирам какво точно е то, но си мислех, че тя ми напомня на нещо. Едва много по-късно направих асоциацията и разбрах какво се крие зад това Дона Чечилия, с което чух да я наричат под сурдинка  в редакцията. Но както и да е.

          Тя не остана зад грамадното писалище, а се настани на фотьойла до мен. Върху възострата й муцунка бе изписана благоразполагаща и сякаш малко тъжна усмивка, разкриваща ситните й бели зъбки. Ала големите й зелени и винаги отворени като на мим очи с постоянно вдигнати нагоре вежди, оставаха безучастни; чувствах как уж унесеният, едва ли не мечтателен поглед пронизва плътта ми и стига до някаква фиксирана на стената зад гърба ми точка. Като че отсъствах, или в най-добрия случай представлявах въображаем силует. Тези очи почти не мигаха, в разговор тяхното постоянно изражение бе леката почуда: почуда, че те вижда (сякаш току-що са те телепортирали отнякъде), почуда от това, което казваш и въобще почуда, че можеш да говориш. И още: те излъчваха като че ли една особена меланхолия. Тези очи заедно с бавните движения и отсъствието на всякаква жестикулация навяваха смътното усещане за някаква преживяна в миналото трагедия, след която тя бе успяла философски да примири съществуването си с несъвършените и дребнави твари, бъкащи под слънцето... Е, не знам дали всеки остава с подобни алюзии при досега с нея, но с мен беше така. Казано иначе, маман, тя просто е от друго тесто, съвършено различно от моето (нашето с теб). В нея, струва ми се, има нещо аморфно, нещо неуловимо и изплъзващо се - като ония зеленясали подводни камъни: стъпиш ли на тях, пльосваш в бързея.

          Разбира се, всичките тези впечатления, плод повече на интуитивен нюх, отколкото на факти или анализи, успях да формулирам едва по-късно, когато що-годе стъпих на краката си. А при онова първо влизане в кабинета й седях в края с изправен и скован гръб, седях с плътно притиснати колене и поставени отгоре им изпотени студени длани и се мъчех да изглеждам спокойна, опитвах да вникна в думите й, за да мога, в случай че се наложи, да реагирам адекватно (към димящото отпреде ми кафе така и не посегнах); напрягах слух, за да чувам гласа й - говореше тихо, едва доловимо, почти шепнешком, което, според мен, изключваше възможността  думите й да са плод на рутина или да са изречени за отбиване на номера. Напротив - в съчетание с очите й те внушаваха искрена загриженост за каквото и да се говореше.

          Осведоми се за семейството ми: на колко години е и как се казва детето; какво работи мъжът ми, какви са неговите родители; попита за теб, маман (фактът, че не спомена за Райо, говореше, че съвсем внимателно е изчела автобиографията ми). Поинтересува се за жилището ни, след което ненадейно произнесе: "Дръж на семейството си, Марга! Уважавай съпруга си! Моите две дъщери, които, като те гледам, са ти връстнички, не успяха и мисля, че не са щастливи!..." (След време, когато се посближих с фоторепортера Генчо Фотев или Генчо Фотото, както всички му викаха, научих, че едната й дъщеря  била три пъти женена и развеждана все за "партии от голямото добрутро", а другата била посредствена актриса, която "порка яко".) Но тогава аз нищичко не знаех, а тя изглеждаше развълнувана. Известно време ме държа на мълчалив прицел, сетне фокусът й се разми и отново се премести на оная точка зад гърба ми. И сякаш потъна в нещо свое си, обзе ме чувството, че забрави за присъствието ми. Споделените лични неща едновременно ме поласкаха и уплашиха: дали не знае и не намеква нещо за Ник?

          Откъде пък би могла да знае.

          Виждам, че имаш апетитец, но го спри, защото туй е само ордьовърът, маман. Донка Крупева поднесе основното ястие, като внезапно излезе от унеса си с приветливите думи:

          - Ти имаш късмета да почнеш работа в един от най-хубавите отдели! Писмата на читателите, Марга, са фотография на духа на нашето време, те са важно свидетелство за общественото мнение. Аз мисля, че те трябва да се пазят не две години, а завинаги, с времето цената им на документ все повече ще нараства! Подобен непрестанно увеличаващ се архив за съжаление не можем да си позволим, а ни липсва и друго - център за анализ и обобщение на читателските писма. В този център биха се правили изключително важни изводи както за професията ни, така и за цялата ни държава. Тези несъвършенства компенсираме, като спазваме Лениновия принцип, положен още с издаването на "Искра" - поместваме не по-малко от 1/10 от получаваните в редакцията писма. Добрият журналист, Марга, както казва съветският колега Сергей Цукасов в книгата си "Время зрелости" (ти, междувпрочем, сега трябва много да четеш специална литература и да си в крак с новостите в нашата наука и практика), добрият журналист, казва той, трябва да има дарбата на познанието, но и на съпреживяването, трябва да е политически зрял, но и компетентен. Той трябва да има и литературен талант. Бих перефразирала така: литературният талант би имал стойност, ако журналистът е с правилна политическа позиция. Апропо върху тая база се градят всички останали елементи на неговия професионален престиж и едва тогава той трябва да свери часовника си с обикновените читатели. Ние, Марга, сме започнали перестройка във всички аспекти на нашата дейност. Вярвам, ти е известно, че нашата основна цел е да отразяваме вече по новому нашия живот, за да може той да тръгне в нова посока и наистина да стане нов - нов като отношение към труда, към собствеността, към отношенията между всички нас в обществото и не на последно място ново трябва да е и отношението ни към семейството.

          Тук тя ме изгледа пронизващо и аз, грешницата, изведнъж премалях, в периферното ми зрение всичко заплува.

          - Помня - продължи тя - на симпозиума на СБЖ през 77-ма година, посветен на журналистиката и начина на живот в нашия лагер, незабравимата Людмила каза, че масмедиите са основен канал за разпространение на ценности, нещо повече - че те са създатели на духовни ценности. Не е зле да запомниш това. Добрият журналист, Марга, трябва да е максимално обективен - черните краски не бива да се сгъстяват, нито пък хвалебствията да се пресилват; той, добрият журналист, не може да допуска менторски тон с читателя, журналистическото творчество, а и всяко творчество, не може да има друг обект освен човека, освен грижата за човека. Забележи -  реалната аудитория на бъдещите ти писания ще е милион и половина души, Марга! За малка България това е много. Трябва да знаеш, че в нашата професия съществуват няколко "не"-та: некомпетентност - не, дилетантщина - не, посредственост - не, халтура - не. Запомни ги. Инак, Марга, читателят няма да ти има доверие, вестникът, разбира се - също. Нужен е талант, а вътрешният закон на таланта е самодвижение - т. е. саморазвитие, динамика, винаги в крак с новото, никакво уяждане, никакво самодоволство. Разбираш ли?

          Аз кимнах, опитах да преглътна, а устата ми бе суха. Стараех се да запомням, съзнавах, че тя говори верни неща, които ще ми бъдат полезни занапред, ала кой знае защо усещах, че вместо да се обогатявам, аз почнах с всяка нейна дума да се смалявам и самочувствието, доколкото го имах, взе да се топи като бучка лед на котлон. Защо?! Не бях подготвена, но за какво? Да науча азбучни истини за "занаята"? Нелепа, шантава работа...

          - Нашият екип набляга на интензивния фактор - продължи все така загрижено тя. - Количеството не е никаква гаранция за ефективност. Първият има един израз, който сякаш е казан за случая. Той казва: "Цялата им пара отива за свирката, а не за движението на локомотива". Надявам се, че разбираш.

          Отново кимнах усърдно.

          - Духът на доволството няма почва в редакцията. Но аз отлично знам, че има още какво да се желае в нашата дейност. Сензацията например. Моето отношение към сензацията е по-особено. Много  колеги бягат от нея като дявол от тамян, смятат я аксесоар на жълтата преса. Но те по този начин слагат знак на равенство между евтината сензация и стремежа за разчупване на шаблона. През 66-та година (едва ли си спомняш, била си още малка) лавина затрупа скиори при Мальовица. Колеги от вестник "Поглед" подготвиха интересна публикация, но бюрократите й лепнаха етикет "сензация" и тя не видя бял свят. Не бива да е така. Ако куче ухапе човек, е нормално, но случката "куче, ухапано от човек" вече представлява интерес за нашего брата. Истината може да е сензационна, без това да е в ущърб на стойността й. Стига тая истина да не е облепена с измислици. (Ярък пример за сензация в негативния смисъл впрочем е "Случаят Антонов".) Проблемите не само не бива да се премълчават, но напротив - корените им трябва да се осветляват. И засекретяването пречи. Има известно престараване при засекретяването на определена информация, включително и по въпроси на нашата политика. Западните колеги са принудени да гадаят за живота ни тук, да търсят чужди източници. Мисля, че трябва да сме благодарни за поврата на Горбачов, Марга. Ти си млад човек и би трябвало да си отворена към новото. Дано, защото закостенялостта не е само атрибут на възрастните. Аз лично познавам няколко подобни млади динозаври и макар да ги разбирам, защото инерцията от миналото е твърде голяма, мисля, че не на тях е бъдещето. Съдбоносният поврат (някои още не го осъзнават) стана на пресконференцията в Париж заедно с Митеран. Забележи - на пресконференция, ако това ти говори нещо. Пробив, слава богу, е направен и у нас - на Софийското съвещание на държавите от Варшавския договор през октомври 85-та, пробив, направен чрез един брифинг. На брифинг, нали? Но както и да е. Винаги съм смятала, че щом като правдата е на наша страна, нямаме основание да премълчаваме, да изчакваме. Практиката на пасуване не издържа проверката на времето. Длъжни сме да бягаме от завладялата ни инфлация на теми, от професионалния ни арсенал изчезнаха някои добри жанрови форми - социалния портрет, командировка или интервю по повод писмо, репортерът сменя професията си, диалога журналист - специалист и др. Фоторепортажът не се използва достатъчно, нашият фотограф Фотев също го подценява, преобладава етюдната фотография, липсват събитията, образните новини. Не ти ли се струва, че нетърпимостта ни към критиката, към градивната критика е всеобща слабост? Отнася се за Генчо Фотев. Отнася се и за някои... стопански и административни ръководители, които я приемат като предвестник за кадрови промени. Не се страхувам да го кажа. Но това е друга тема. Успехът на вестника, Марга, до голяма степен зависи от критичността му. Критичността определя неговия дух. Но за да можеш, за да знаеш кое, кого и как да критикуваш, трябва, както споменах, да си компетентен. Нота бене - 9% от нашите публикации са критични! Правят се проверки, понякога и повторни проверки, защото журналистиката откликва на обществените интереси, тя формира обществените интереси, формира нови интереси, нови потребности, априори тя е една от водещите системи на общественото съзнание. Днес, когато сме отворили херметизираната стая на застоя, когато ни лъхва тежкият дъх на непроветрено, ние, журналистите, трябва да сме особено осторожни, защото именно ние трябва да сме първите, които да помогнем тази стая да бъде почистена и дезинфекцирана, за да се настани в нея новото. Разбира се, това нито ще е лесно, нито ще е бързо, нито ще е безболезнено. Но кой, мислиш, разпали искрата на новото с безалтернативната кауза на перестройката в Съветския съюз? Масмедиите. Но дори да предположим, че мисията на средствата за информация се изчерпва с поддържането на тая искра, нашето съществуване е оправдано. Ти си млада, интелигентна и, надявам се, разбираш, че нашата мисия съвсем не се изчерпва с това. Мен ме безпокои нещо друго - имам усещането, че някои колеги не правят разлика между хуманизиране и либерализиране на журналистиката. На нас сега се гледа като важно звено в политическата система на нашето общество. Ти, за съжаление, не си партиен член и може би не разбираш (не си и длъжна) за какво ти говоря, но по този въпрос ще побеседваме друг път специално. Все пак си длъжна да знаеш, че днес на Запад се наблюдава социален песимизъм по отношение на форми като "общество на изобилието", "благоденствието" и т. н.  В речта си пред английския парламент през 82-ра година Рейгън обяви т. нар. "световен поход за демокрация", за който се писа немалко, включително и ние, естествено. Според някои колеги, по същество това е призив за кръстоносен поход срещу нас, в "Отечествен фронт", примерно, писаха, че шумно прокламираните кампании за защита правата на човека не са нищо друго освен  външен израз на стратегическата цел да се ерозира вярата на хората в нашата система, нравствените категории да се извеждат като надкласови. Ако не греша в перефразата. Но според други, неофициално, това е протегната ръка към реформите на Миша Горбачов, при все че последният е длъжен да не го признава, но, продължават те, ако искаме да еволюираме, ако искаме да се развиваме и да се измъкнем от застоя, трябва да адмирираме именно тези тенденции. Марга, какво е твоето мнение по този въпрос? Сега ти си длъжна да го имаш. Е?        

          - Аз... мисля, че... - прошепнах и се прокашлях, гласът ми беше изчезнал. Бе впила в мен очи като куки и думите бягаха, като че трябваше да ги кажа неподготвена на чужд език пред комисия. - Мисля, че Рейгън... че неговата тактика е... уловка на световния капитализъм срещу нас и... Това е. Но... но вие добре се изразихте - може би наистина трябва да се дезинфекцира... нашата стая.

          Тук Донка Крупева ме изгледа, струва ми се, с една дяволита усмивка и едва чуто промърмори, накланяйки глава:

          - Ти ще се окажеш една хитруша!

          Ако това по линия на ХЕИ го плеснах, за да й се хареса (всеки обича да го цитираш), откъде накъде ще подозира, че нямам мнение? Е, политиката не е сред заниманията, над които най се прехласвам (каква ли политика има у нас?), но това съвсем не значи, че не съм наясно с основните явления на съвремието ни. Всеки трябва да е наясно кой е векът и денят на световъртежа ни около Слънцето, така ли е, маман? Ти поне ме познаваш...

          След това "хитруша" Крупева изведнъж се промени. Гласът й стана гърлен, неравен, на места фалцетен; понадигна се, очаквах всеки момент да рипне и да застане зад писалището, където да й поникне брада като на Фидел Кастро. Жестикулираше досущ като него. Бюрокрацията и старото мислене нямало да сложат оръжие доброволно, тяхната съпротива щяла да е упорита, не били изключени и жертви, "но революция без жертви няма, а преустройството не е нищо друго освен безкръвна революция". "Ще е тежко, но както в Съветския съюз, така и тук журналистиката е в авангарда на преустройството, тя първа влезе в боя..." Ретроградните сили, макар и обречени, били твърде силни... И т. н. и т. н. Георги Димитров на Лайпцигския процес ряпа да яде. До болка познатите неща, които слушах и с които инак бях съгласна, кой знае защо ме караха да се чувствам гузна. Сигурно така се чувства изкушеният да открадне за сефте, който по-скоро би предпочел да се гръмне, отколкото да бъде хванат и разобличен...

          Аз бях хваната и разобличена. Бях пипната с нечистоплътните си мераци да съм журналист в централен вестник, при все че от километри е личала отявлената ми непригодност и моята почти успяла наглост бе сгащена на местопрестъплението...

          Донка Крупева обаче не позволи отчаянието да ме обземе (дали не ми е било изписано и дали не отгатваше какво става с мен?), гласът й омекна и като приключи с особеностите на "репрезентативната анкета" и направи няколко обобщения за науката и практиката на "епистоларния документализъм", кибернетичния принцип за списване на вестника, кодирането със символи, без всякакъв преход отбеляза:

          - Ти, освен че не си комунист, си и без журналистическо образование и ние го знаем. Но последният факт не бива да те безпокои - и в нашата редакция работят такива хора, тази практика не е чужда на бранша ни. Милка Кьосева-Рилска, чието място временно заемаш, също е филолог, а не журналист по образование, но се справяше отлично, тя за кратко време успя да прегърне перото. Важното все пак е - продължи тя, - че си млад човек, филолог, знаеш езици. Надявам се, че ще се справиш и ти. Аз, Марга, имам слабост към младите хора, към младите хора с нерв, към младите хора със стръв към откривателството, към общителните млади хора с нюх към събитието, предусещащи зараждането на събитието и които са винаги на мястото на събитието - свидетели на раждането и протичането му. Ти не ползваш, за съжаление, френски, но може би си чувала, че във френския "jour" значи "с деня" или със събитието на деня. - Тук тя направи малка пауза, острият й поглед сякаш искаше да разбере как оценявам думите й. - Ние все още нямаме обективни критерии за оценка на нашего брата. Едни предпочитат личното творчество, други отдават предпочитание на организаторската, ръководната и редакторската работа. Но аз смятам, че ние имаме имена, които да ни водят: Боян Трайков, Веселин Йосифов, Лалю Димитров и други. И вие, младите, има от кого да се учите. Моята слабост към младите не е случайна - едно, че те, тоест вие, сте нашето бъдеще и второ, тя се корени в моето минало. Не мисли, че съм сантиментална. Тая глупава славянска черта ми е чужда - усмихна се тя, ала ме погледна с оня, меланхоличния поглед, пред когото отсъствах. - Имам предвид следното: самата аз преди години почнах от нула, нямах дори софийско жителство, почнах като теб с изпитателен срок и... горе-долу успях - усмихна се приветливо Донка Крупева.

          Мисълта, че ме поставя до себе си, макар и в момент от далечното минало, ми върна надеждите. Но за кратко.

          - И ти ще се научиш - продължи тя. - Ще ти помагаме. Бихме могли, освен друго, да те изпратим да преминеш и двегодишния преквалификационен курс в Журналистическия факултет. Ако покажеш данни, разбира се. Съзнаваш поетия от теб риск - заменяш постоянно, макар и коректорско място, за непостоянно, по член и с изпитателен срок. Ако докажеш, че можеш, като се върне Милка Кьосева-Рилска, живот и здраве, ще те оправим някак. Ако не, естествено, далеч преди тя да си дойде, ще се разделим. Вярвам ще се съгласиш с мен, ние все пак не се познаваме. Може да си прекрасен човек и отличен колега. Но не е изключено да се окажеш едно обикновено изпражнение. - Очите й станаха мечтателни и отново минаха през мен, сякаш зад раменете ми се откриваше пасторален пейзаж. - Нали, Марга?

          Онемяла от словесния израз на последното й предположение, подплатен с тънкозъбата й усмивка, не помня дали, излизайки, й благодарих.

          Няколко дни след разговора с Главната аз бях истински зашеметена, съзнавах, че съм изгубила непринудеността в отношенията с колегите и чувството си за хумор. И Царина Бръшлянска, и Юлий Монев, че дори и Илийчо Кънев, с когото отдавна бяхме на "ти" - всички те вече ми изглеждаха недосегаеми. При постъпването ми, макар да не ги познавах, аз ги чувствах някак близки, както се чувстват хора със сродна участ (нали и аз бях влязла в семейството им?), ала след срещата ми с Донка Крупева усещането ми се промени; вече бяхме семейство, от което всички, с изключение на мен, бяха прескочили след затичване една средноширока, но страховито дълбока пропаст. Щастливци! Те бяха на отвъдната страна и, преодолели изпитанието, се държаха непринудено един с друг, безгрижният им смях стигаше до мен, за да ме смути и обезсърчи допълнително. Неведнъж бях се справяла с подобни широчини и бях успявала сякаш на шега без капчица съмнение в себе си, но сега...

          Мислила съм си, маман, за това колко съм смотана. Сякаш съм някакъв Маугли - наполовина човек от пещерната ера. И при други поводи ме е сграбчвал ядът към себе си, налягало ме е желанието да съм различна - непринудена, естествена, обноските ми да са онова, което наричат "светски", да имам умението и чара да ставам приятна, печелейки с лекота шефските симпатии... Ако можех, не бих се свенила да го правя, без да ми пука дали някои ще му лепнат етикета "сервилничене". И не от някакви скрупули се въздържам, а просто защото не мога. Представям си как изглеждам - дървена, непохватна, горда и не пред приятели, а точно пред когото не бива.

          За щастие неувереността и съмненията ми не продължиха дълго - бяха изместени както от ежедневния ритъм, така и от откритието, че "семейството" не може да се похвали с особено единомислие и сплотеност, макар и прескочило "трапа". В какво точно се криеше разковничето на търканията им, не можех да проумея веднага. Във всеки случай разбрах едно: те бяха с тъй различен манталитет и характер, че само по себе си това обстоятелство бе предпоставка за противоречия. Изглежда не се е пръкнал от нищото адетът на моя професор по немска литература от университета току да заявява пред пълната аудитория: "Човеците по света, драги колеги, са толкова видове, колкото са носовете им. Заглеждали ли сте се в носовете си? Е, имат и общи белези, както е общ белегът всеки да поставя своята правда над тая на останалите." Трудно ми бе да се ориентирам в ония първи дни, но усещах с кожата си витаещата в редакцията неприязън. Беше многопосочна и, както сетне стана ясно, първо извираше и се кръстосваше между шефа на отдела Илийчо Кънев и Царина Гогова-Бръшлянска. Почувствах и една друга "обич", макар тя да беше някак глуха и сдържана, беше, ако може да се каже, "неутрална обич". Въпросът какво представлява тя окончателно ме обърка, дълго време не можех да си я обясня. Тя струеше от Юлий Монев и в периметъра  й като че ли влизаха всички в отдела ни с изключение може би на мен (веднъж го чух да казва пред Генчо Фотото, с когото определено бяха приятели: "Царина не е комунист, а партиец, а Илия е парвеню.") Всъщност Юлий Монев остана загадка за мен почти до края.

          Моята позиция, естествено, трябваше да е "пас". Имах няколко причини за това. Първо, не загрявах дали това въобще беше спор или ставаше дума за обикновени антипатии, за разчистване на лични сметки. Последното предположение ме смайваше. Можех ли аз и смеех ли да се опълча срещу шефа на отдела, бил той, примерно, крайно антипатичен? Та нали ще намери начин ако не да ме уволни, то да превърне работния ми ден в ад, след което сама да напусна? Неволно бях поставила Царина на пиедестал - такава смелост, мислех си, и никакъв конформизъм, мигар още съществуват подобни мохикани, нима баща ми не бе последният от тях? Възможна ли е подобна дързост от нейна страна (проумях колко е слаба тази дума, след като се уверих и в проявената от нея независимост и спрямо Главната!) само защото е партиен секретар? И дали в това си качество тя стоеше на пиедестала на принципността и безпристрастната справедливост? Куп въпроси, на които все не намирах точен отговор. Но в случая моите лични предпочитания нямаха значение. Че и да симпатизирах на Царинината смелост - какво? Мигар можех гласно да я подкрепя? Позициите ни хич не се оказаха равностойни. (Трябваше да минат месец и половина - два, за да се сетя, че съвпадението между презимето на Царина и фамилията на небезизвестния поет и един от асовете в писателския съюз - С. Б. - не е случайно. Както се досещаш, тя просто се оказа негова съпруга.)

          Ако Царина създаваше дистанция, Илийчо Кънев бе като че ли нейната противоположност - с него се общуваше леко, бе непосредствен. Често го виждах ухилен, пускаше простодушни (нерядко мръснички) майтапи. На моменти речта му се изпъстряше с диалектизми, които удивително пасваха на грубоватото му, кръгло лице и възпълната му фигура. Чувала съм го да подхвърля: "Аз съм човек от народа и не се срамувам от селския си произход! - И ми смигваше:- Нъл тъй?" Имах чувството, че го прави заради Царина, от което оставах с убеждението, че градският й корен е тъй стар, че непонятно защо не ни е показвала хералдиката на дедите си и снимки на родовия замък, обвит с бръшлян (може пък оттам да идеше това Бръшлянска?).

          Необявената позиционна война между шефа на отдела и Царина Гогова-Бръшлянска се водеше с различни средства: тя чрез презрението и гнусливото снизхождение на аристократа към вонящия просяк, а той - чрез иронията и присмеха, граничещи на моменти с подигравката. Е, не всеки ден избухваше канонада, възможно е дори изразът "война" да е малко силничък; имаше периоди на мирно съвместно съществуване, когато климатът в отдел "Писма на читателите" изглеждаше мек, средиземноморски. Ала аз съм била свидетел и на остър континентален климат със сибирски повеи след някое точно попадение. Когато уцелената бе тя, лицето й ставаше пепеляво, тънките й устни изчезваха, от усилията да се сдържи ту се запъхтяваше, ту напълно преустановяваше дишането; а колчем удареният бе той, усмивката му окаменяваше, ставаше жалък, глуповат и комичен в безсилието си. Но изстрелите, според тяхно негласно споразумение, биваха произвеждани през заглушител и по тая причина пукотевица нямаше. Помня едно единствено изключение: влязох в стаята явно на финала на пукотевицата (заглушителите се търкаляха на пода при гилзите) и Царининият съсък ме спря на вратата. "Хайде бе! Всички знаем, че си бил учител!..." Сетне изхълца и млъкна, за да посрещне мощния като на глашатай отговор: "Аха! Учител, а не глупак! Ама че!..."

          Юлий Монев, както ти споменах, общо взето пазеше неутралитет, но макар при тези техни ританици под масата изразът на лицето му да бе сериозен (даже загрижен), винаги имах чувството, че потиска напиращ смях. А в оня случай (с обидния епитет "учител") той пое ролята на миротворец с репликата: "Кифладжийски работи!", след което Царина се завъртя на тока си и излезе от стаята бясна...

          Симпатиите ми към този човек бяха немотивирани и неподплатени с нищо черно на бяло, но ги имаше. Спокойна бях в негово присъствие и кой знае защо, имах му доверие. Нищо общо с това, мисля, нямаше обстоятелството, че Юлий Монев, макар и сравнително млад (на четирийсет и няколко), бе един от изключително най-изявените публицисти и литературни критици. Но неговата популярност сякаш се дължеше (и като че ли все повече нарастваше) най-вече на публикациите му в нашия вестник и по-точно на рубриката "Типично произшествие". Тази рубрика бе замислена от него и се осъществяваше изцяло и единствено от неговото блестящо перо. А то вземаше на прицел бездушието, безразличието, бюрокрацията, отчуждението, конформизма, корупцията, сервилността... Мнозинството от читателите на "Типично произшествие" биваха окрилени (чувала съм коментари и от неколеги) от гражданската му смелост. Включително и аз. В основата на всяка негова публикация стоеше действителен случай.

          По повод публикациите му съм си задавала въпросите: кой допусна подобни явления, защо свикнахме с тях, как ги приехме за естествен спътник в живота ни? Замислях се и си казвах, че в реалното битие няма съвършени хора, следоватлно и обществените отношения не биха могли да са идеални. На Юлий Монев може да е позволена от висотата на позицията му тая ексцентричност (витаенето из теорията на естетиката, нравствеността и морала), но инак всички, включително и той, знаем, че растежът и развитието не могат без слабости и грешки и макар да сме "за" изобличаване на негативното, същевременно сме повече "за" растежа. А ние така или иначе все пак растем...

          Доколко нашият вестник печелеше дивиденти чрез Юлий Монев се уверих още веднъж преди два дни, когато, минавайки край един РЕП, видях лепнат на стъклото лист с дебел флумастерен надпис: "В броя четете новото "Типично произшествие" на Юлий Монев!" Когато го разправях на Генчо Фотото (странна бе дружбата им с Юлий, Генчо му беше нещо като верен паж!), той подсвирна с уста: "Това ако не е най-добрата реклама и атестат на вестника, тури му пепел!"

          Мен лично Юлий Монев ме впечатляваше и с друго - като се има предвид величината на неговата личност, бе съвършено чужд на гордостта, в непринуденото му държание нямаше капчица поза или надменност, нещо повече - струваше ми се, че той просто е един добър човек и че от него лъхат благородство и мъдрост. Бе непосредствен и съвсем обикновен към всички, ала в същото време бе мълчаливец и когато разговаряше, правеше го с една премерена сдържаност, неволно карайки те да говориш тихо и да внимаваш в думите му, защото самият той говореше така. Изглеждаше затворен в себе си и като че ли - непрестанно погълнат от някакви терзаещи го мисли, което го правеше малко недостъпен и (парадоксално!) с това навяваше известни асоциации с Царина Бръшлянска и Донка Крупева. Разбира се, впечатлението се разсейваше от първата произнесена от него дума - от погледа му струеше разбиране и уважение. Неголямата сива като косата му брада му придаваше вид на жрец; като се вгледаш, виждаш, че няма висок ръст, но в същото време внушаваше и физическа големина. Той сякаш не принадлежеше към типа "стерилен книжен интелектуалец" и аз тайничко си представях колко хубаво би било ако станехме приятели. Де да можех да му доверявам и лични неща!... Бих се вслушвала в съветите му. Като че имах нужда от това. Но макар да го възприемах приятелски, все пак не забравях, че е мъж и при това ерген, което, за съжаление, не можеше да не се отразява върху начина на общуването ни. Понякога, честно казано, ме е яд на преградите, създавани от разликите в пола...

          За съжаление никога не успях да се издигна в ранг на негов приятел. Никога - докрая на всичкото ми време, отдадено на вестника. Предварително го разбрах - след безплодието на един случай, който инак би могъл да послужи за начало на безкористно приятелство между нас. Случи се в дните непосредствено след онова мое прословуто рандеву при Донка Крупева - т. е. бях още пресен новак в редакцията. Денят отиваше към края си, Илийчо и Царина бяха изчезнали "по задачи", някъде по стаите бе Юлий Монев и аз бях сама, когато ми се яви не друг, а самата Донка Крупева. Как е, как е? - усмихна се. - Напредваме ли? Докато кимах, мигайки глуповато, тя постави на бюрото тънка папка. Бръшлянска и Кънев няма да се връщат, предполагам? - осведоми се и без да дочака отговор добави делово: - Трябва да се спаси положението. Тук са данните, има и снимка, клишето ще стане бързо. Ще направиш очерк за този мъж, до два часа трябва да е готов. Ще го свалиш директно в печатницата за набор. Няма да мога да го видя, излизам спешно, дежурният евентуално ще го пипне на шпалти. Чудесен случай да се докажем, нали?

          Дали от това множествено число или от снимката, която изскочи от папката, но сякаш някой изключи шалтера в мен. От малкия къс фотографска хартия ме фиксираше хиена, канеща се да се метне на гърба ми. Реакцията ми бе атавистична - обърнах лика с очите надолу. Сетне прочетох данните: Като ученик се учел добре(?!), още тогава показал послушание(?!) и идейна закалка, станал комсомолски секретар; завършил инженерство, дейно участвал във вузовския комитет; след дипломирането си работил неизменно и все като щатен комсомолски деец; награждаван с еди-какви си отличия и още някои подробности за служебните му успехи; женен, с едно дете; предстояло, както стана ясно, да му бъде връчено ново отличие, което съвпадало с напускането на щатните комсомолски редици поради навършване на възраст. Накрая бе отбелязано, че поемал кормилото на важно стопанско обединение - на добър час!

          Стоях над белите листи и не можех да почна. Разумът услужливо ми нашепваше, че вероятно мъжът от снимката съвсем не е такъв, какъвто изглежда, че може би просто е нефотогеничен. Единствената мисъл, която в отговор родих, бе, че тоя е толкова инженер, колкото аз съм хирург. Болката от някакъв заседнал в мозъка ми трън парализираше така необходимото ми в този миг въображение, способността за творческа измислица, която единствено би ме измъкнала от капана. Това нямаше да е първият ми очерк, опит не ми липсваше (макар и за трудови хора, бях писала за бюлетина на Илийчо Кънев). Усетих из подмишниците ми да се стича пот - нищо не можех да съчиня. А трябваше да почна, трябваше да го напиша проклетия очерк, ако ще да е за шаман от африканско племе! Напиша ред - задраскам го; напиша нов - отново; идеше ми да закрещя: Пише ли се очерк за човек, когото не си срещал и с когото не си разменил и дума?! Пише се, пише се - видях усмивката на Донка Крупева. - За професионалния журналист е играчка! Доводът бе железен и аз отново се напънах; резултатът отново бе отчайващ. Времето неумолимо течеше... Може би ако не бях видяла проклетата снимка и бих повярвала, бих си внушила, че човекът наистина е най-най, щях да скалъпя, ако не превъзходен, то що-годе приличен текст? Поне да имах време и спокойствие, а то - само едни очи на хиена...

          Писах - драсках, писах - драсках, докато криво-ляво скалъпих три машинописни страници. Като ги прочетох, се разревах. Бях се провалила... И ревейки, си казах: Ще те назначат на постоянно място на куково лято! Написала си не очерк, а собственоръчна заповед за освобождаване по некадърност!... Седях на стола и тихичко си ревях, бършейки от време на време бузите си, когато влезе Юлий Монев. Хвърли ми бърз поглед, а аз се опитах да скрия очите си - уж си оправям грима. Успях за миг да зърна лицето му и сякаш прочетох изненада и колебание, престори се, че подрежда бюрото си, после изведнъж остави всичко и дойде при мен. Какво има? - попита троснато, изпълнен с някакво недоверие. Побутнах папката, без да го поглеждам...

          Юлий Монев написа очерк, който смая не само мен, а и Донка Крупева. (Впрочем бях си наумила, че веднага щом извоювам що-годе прилична позиция в редакцията, ще й разкрия истината!) Юлий отбеляза само: Друг път не приемай подобни поръчки. Дали героят ще се познае?

          Тълкувах жеста му, заради който се оказах незаслужено окичена с лаври, като стъпка в посока сприятеляването ни. На няколко пъти, останали насаме, го заговарях за най-незначителни неща от ежедневието на редакцията и извън нея, на което той отговаряше разсеяно и лаконично, с добросърдечна, но обезсърчаваща усмивка.   Не зная дали имах друг избор, маман, но възприетата тактика да пропускам край себе си всичко, което не ми харесва (в случая търканията между Царина и шефа на отдела, особнящината на Юлий Монев), ми се струваше най-правилна. Нали всеки си е башка луд. (Ник окачествяваше ситуацията в редакцията другояче - верен на маниера си да остроумничи, той прибягна до паралел с любимия си Марсел Пруст: "Вашият вестник - заяви - е салонът на госпожа Вердюрен, а Юлий Монев е Суан." Макар и бегло, Ник наистина се познаваше с Донка Крупева, запознал се бил чрез баща си и когато станеше дума за нея, винаги казваше: "А, госпожа Вердюрен? Как е тя?")

          Волю-неволю общувах повече с Илийчо Кънев. Едно, че в сравнение с останалите бе най-достъпен и второ - беше ми шеф все пак, евентуалното ми назначение на постоянно място до голяма степен зависеше именно от него. (По-късно Генчо Фотото ми разкри, че "Дона Чечилия е кума на Молеца" и че всеки петък играят у нея покер!) Не пренебрегвах и обстоятелството, че кога от задължение, кога притиснат от упорството ми, Кънев изплюваше пред мен по някое камъче от занаята. Сама си го бях нарочила за наставник и комай не бе особено щастлив с тая роля, но нямаше как. Не смятах, че досаждам, достатъчна ми беше една подхвърлена дума, за другото идеше на помощ моят нюх, който рядко ме подвеждаше...

          Съществуваше и още една свързваща нишка помежду ни, ала за разлика от предишните, тук като че ли по-заинтересованият беше той.

          Става дума за бюлетина, който навремето ни запозна с настоящия ми шеф, но който сега ме теглеше назад към оня период, за когото не бих искала да си спомням. Уж завинаги го загърбих и комай бях на ръба на успеха, когато бюлетинът едва не ми надяна оная кожа, която вече бях изхлузила. Колчем се заемех с бюлетина, отново ставах Марга кукуто от Базата. Понякога и досега се чудя: как успях да се измъкна оттам?...

          Месечният бюлетин бил възложен на Илия Кънев на хонорар от директора на Базата. (Двамата били бивши профсъюзни съратници и злите езици от Базата съскаха - за Илийчо този бюлетин бил "златна мина", в качеството си на отговорен редактор, той вземал за съставителство и редактиране "луди пари" и т. н. Но на него не му пукаше.) С присъщия си усет на селски хитрец Илийчо още тогава безпогрешно е схващал вестникарските ми мераци и съвсем умело се е възползвал от тях. Уж се водех отговорен секретар (на обществени начала, разбира се), а вършех изцяло черната работа (друг е въпросът, че тя ми се струваше бяла в сравнение с чиновническата върху бюрото)...

          С всичко това, маман, искам да подчертая, че с Илийчо Кънев си имахме приказка още "от време оно" и навярно бе съвсем естествено и днес, в редакцията, той да е моят предпочитан  служебен "душеприказчик". Пък и той се държеше свойски с мен, изглеждаше все по-доволен от начина, по който се справях със задълженията си в отдела.

          Веднъж в края на деня, може би месец след назначаването ми, след като се бе осведомил за свършената от мен работа (един изчислителен център се канеше да събори къща паметник на културата, за да построи там своя сграда), той ми смигна:

          - Бива си те бе, Марче! (Винаги ползваше това обръщение, звучало било "по-народно", пасвало ми и хич да не съм помисляла да се обиждам. Не знам доколко ми прилягаше, но превъзходно пасваше на възприетия от него безцеремонен и добродушно-грубиянски тон, ползван, разбира се, само към някои от редакцията - Генчо Фотото, профпредседателя Мирко, който бил "негов чорап", секретарката и Бояна от културния отдел, за отношенията му с която се шушукаше. С Юлий Монев не смееше, с Царина - също, макар че в нейно отсъствие неизменно я наричаше Цуца: "К'во ще ми се изписва гражданка - кат приказва по телефона с майка си от брезнишките села, трябва ти преводач, ако подслушваш!" А как ли се е държал с титулярката Милка Кьосева-Рилска, на чието място работех? Нямах честта да я познавам лично, знаех, че баща й е кандидат-член на ЦК, а съпругът й бе заминал като дипломат в нашето посолство в Мексико, където го бе последвала и тя.) - Ам че ти си била голяма работа! Кой да те открие за бранша! Тц-тц! А-а, ша та похвала на Главната, нека знае! - след което нехайно и някак между другото смени темата: - Щях да забрава. Хайде мини, моля ти са, утре заран през Базата да оправиш хонорарния лист, че пътувам с Боби за Хасково. Нъл шъ идеш? И земи напиши нещо за осма книжка, олабила си са и не пишеш, знаеш, че списанието хубуу плаща. Хайде.

          Списание той наричаше бюлетина, а Боби - Бояна, за която ти споменах, че се шушука...

          Ех, това шушукане! Ако знаех, че не ще пощади и мен, ако бях ясновидка, бих се взряла внимателно в един епизод, който тогава   подцених и подминах небрежно, впрочем сам по себе си той бе незначителен. Още опознавах редакцията, бях припряна (кой във вестника не е припрян?). Излизах от стаята за нещо си и в коридора, току пред вратата връхлетях на някакъв мъж. Изгубих равновесие. Ако не се уловях за него, бих паднала. Навярно той също. Стана инстинктивно и за секунди - казано направо, получи се прегръдка, за миг го усетих да притиска гърдите ми към своите. Оказа се Терзиев, завеждащ спортната рубрика, мъж клонящ към шейсетте, със запазена спортна фигура и в неизменния сив като косите му елегантен костюм. Засичахме се по летучките, но до този ден не бяхме разменяли и дума. Мигът на прегръдката роди някаква яркост, някаква светкавица без гръм, нещо, което не можах да си обясня и то, заедно с неочакваността на сблъсъка, изненадващо ме смути. Импулсивно се отдръпнах, но от необяснимо бляскавата прегръдка сърцето ми затупа.

          - Ловнах ли ви? - чух гласа на Генчо Фотото, който, смеейки се, сочеше апарата си. -  Ще стане за международен конкурс, муцик, ще я видите. А бе, сладкиши, вие сте романтична двойка, знаете ли?

          Генчо се отдалечи, без да дочака отговор, а аз заподнасях извиненията си пред ветерана на спортната журналистика. Помислих, че той трябва да го стори, нали е кавалер, вместо това го видях как се изчервява! Мъж на тая възраст да се черви? Майтап и половина! Опита да се измъкне с шега:

          - Не знам кое от двете: дали да те извиня или да ти благодаря! Истинско удоволствие е да притиснеш... красива млада жена, ухаеща на... хубаво!

          Гласът му бе дрезгав, почти шептящ - още не знаех, че навремето е претърпял операция на ларинкса.

          - Благодаря за комплимента! Истинско удоволствие е да срещнеш обноските на вашата генерация!

          Вероятно като компенсация за изчервяването, той си придаде опере'н вид (дали пък не се показах нетактична?):

          - Нашата генерация, за разлика от младите мъже, е способна да дарява с всичко една жена и преди всичко да я цени!

          - Моят все още е луд по мен! - засмях се и тръгнах, като с гърба си усетих биотоковете на опипващия ме поглед. И си казах: едни мъже са женкари, други не са, но всички до един са мераклии. Интуицията ми допълни: Терзиев е от вторите.

ІІ.

 

Отпуснала се в туристически шезлонг край сгъваема масичка, Марга чу асмата и се взря в нея: беше се мръкнало и лекият вятър играеше в листата. И друг път бе казвала, че именно в тази "зелена музика" се криеше чарът на терасата, констатираше го отново, след което странно блаженство се разливаше по жилите й.

          - Да ти долея ли, Марги?

          - О, не, благодаря! - Марга се усмихна и притвори очи. - Много е гот тука, но-о... мен май ме хвана, мила Джеси, знаеш ли? Отдавна не ми се е случвало... Какво ми стана?

          - Не ти личи.

          - Усещам го. Главата ми... Уж не пих много... Изпушвам една цигара и си тръгвам.

          - Чичо Стефан си тръгна и... щеше ми се да поостанем насаме... Ей сега ще донеса кафето.

          Марга някак разсеяно констатира лекотата, с която количката се плъзна от терасата в сатаята и запали цигара; отново се средоточи в шумолящата асма. Какво наистина й се случи тази вечер? Бивало бе да изпие и повече, без да я хване. Дали не се държа глупаво пред Стефан, който единствен, освен нея, присъстваше на приключилия Жасминин рожден ден? Неприятно е да се чувстваш задължен някому. Но обстоятелството, че преди година и половина, когато той й предложи да преведе за неговото издателство онази приказна детска книга, тя прие с охота (преводачеството, в сравнение с коректорството й се бе сторило по-престижно), едва ли днес му даваше основание при всяка тяхна среща той да й внушава чувството за някаква мнима неудържана дума, да предизвиква угризения. Първо, защото преводът й, според издателите, се бе оказал "истински превъзходен" и второ - тя не беше поемала пред него ангажимент постоянно да им сътрудничи с нови преводи. Подобен договор (поне писмен) нямаше. И тази вечер той отново бе постъпил недипломатично, въпреки очевидната си добронамереност. Беше се опитал, сравнявайки преводачеството с журналистиката, да прави някакви мъгляви намеци в ущърб на последната, а накрая, уж между другото, бе окачествил публицистиката като "слугиня на силните на деня". С което бе прекрачил границата на учтивостта. Комплиментите му за таланта й на преводач и последвалата промяна на темата чрез "Пътуване към Икслан" (той работеше върху том на Кастанеда и знаеше за слабостта на племенницата си към мистичното и ирационалното) не успяха да смекчат Маргиното усещане за лична обида. Тя, разбира се, се постара да не я покаже... В крайна сметка изборът си бе изцяло неин и дори да бяха приятели, а те не бяха, никой не му даваше правото да я наставлява с подобен менторски тон...

          Изведнъж Марга си даде сметка, че се бе поддала на алкохола не толкова заради липсата на тактичност у него, колкото от това, че към края на разговора бе осъзнала колко лесно можеше да бъде уязвена. Че кой е той, за да се оскърбява от него? Един интелектуалец стар ерген, който, в края на крайщата, не й бе никакъв. Ами ако тя се огорчава от всяко противно на нейното мнение и от всеки опонент, би ли се утвърдила като профисоналистка в журналистическата гилдия?

          При последната мисъл тя си сипа малко джин и го глътна наведнъж.

          - Преди седмица ме беше яд, че рожденият ми ден е в понеделник и съвпада с деня на телевизионния театър - каза Жасмина, която неусетно се бе появила с табла и кана кафе в скута си. - А то, слава богу, се оказа повторение. Какво е отношението ти към театъра, Марги? Традиционен или авангарден?

          Несъмнено, за да осуети или поне да забави тръгването на приятелката си, Жасмина бе готова да почне какъвто и да е разговор. Марга се усмихна разбиращо, а сетне се вгледа в нея с внезапна почуда. Почти винаги щом се видеха, нерядко в средата на разговора, тя сякаш се сепваше и вътрешно отказваше да приме това съчетание - рядко красивото лице, нежното тяло в ансамбъл с инвалидната количка.

          - Обичта ми към театъра бе съдбовна! - неочаквано и за себе си произнесе тя, като натъртваше на всяка дума.

          - Съдбовна ли? - Жасмина придвижи количката до гостенката си и се нагласи удобно - наивно красноречив жест, издаващ жаждата й за всякакви новини и истории от външния свят, от който така или иначе бе откъсната и тя сякаш предвкусваше някаква пикантерия.

          - Ако не беше театърът, нямаше да срещна Коста.

          - Хм!

          - В университета играех в студентска театрална трупа. Бяхме я нарекли ВИК - весели, искрени, критични. - Марга се усмихна тъжно и махна пропъждащо с ръка.

          - О, не си ми разправяла!

          Марга вдъхна дълбоко от дима, издиша дълга струя и каза със същата тъжна самоирония:

          - Бяхме адски запалени. Репетирахме по цял ден, а пред премиерите - и вечер. Шеговитият ни девиз беше: "Ако театърът пречи на учението, зарежи учението!" Театърът за нас бе всичко и бяхме страхотни. На два пъти вземахме медали на фестивалите, играехме по Брехт, а не по Станиславски...

          - Значи и Коста бе актьор аматьор?

          - О, не - Марга се умисли. - Коста... случаят с Коста е... малко по-различен.

          - Хм! Знам, че семействата понякога обичат да си спомнят тия неща - как се запознахте?

          - Ами при-и... на едно от представленията - колебливо заразправя Марга и сякаш вече съжаляваше за подхванатата тема - той бил сред публиката и... и ме забелязал. Паднал си по мен. След едно друго представление ми поднесе цветя. Бях трогната и му благодарих, но не ми направи впечатление. Искам да кажа като мъж. Тогава той решил да се запише в състава само и само да бъдел близо до мен, призна ми го по-късно. Режисьорът ни, един готин тип току-що завършил ВИТИЗ, му беше дал пробно да чете роля на маса. Да знаеш какъв смях падаше с него! Коста четеше досущ като в набързо скалъпен работен дублаж на филм! Тогава лесно се смеехме и направо умирахме с него, голямо шоу ставаше... Като разбра, попита дали не може да се занимава с нещо друго - реквизита, осветлението и т. н. И така остана.

          - И по-късно ти също се влюби в него.

          - Не зная... Цяла година вечер след репетициите той ме изпращаше и ми повтаряше колко ме обича. Тогава аз бях едно объркано глупаво същество, ти нищо не знаеш... Понякога изпадах в отвратителни меланхолии... сигурно съм била... неврастеничка или нещо подобно, дявол знае точно какво. - Марга се усмихна извинително на приятелката си. - И в едно такова състояние, бях отчаяна без да зная от какво, аз... той... Е, отдадох му се. Така се започна.

          - И... и след това се оженихте?

          - Н-не. Беше последната ми година в университета, а той имаше още една, когато му казах, че не го обичам и че трябва да се разделим. По една случайност бях научила, че той е с три години по-малък, което окончателно... макар че не това е, което...

          Марга всмука от догарящата цирара и попита:

          - Защо и майка ти не седне при нас отвън?

          - Докато не прибере и почисти всичко, няма да миряса, знаеш я.

          Началото на това странно, вече двегодишно приятелство, се бе запечатало в Маргиното съзнание: Бе слънчев есенен следобед, Марга пиеше кафе в едно от бистрата около НДК с колежката си от коректорското отделение Елица, когато се появи Жасмина на количка, бутана от жена, чията възраст трудно можеше да се определи. Жасмина се оказа съученичка с Елица, а придружителката - нейната майка. Тогава Марга за първи път бе смаяна от съвършеното лице на това двайсетина годишно момиче в количката, бе онемяла от идеалните пропорции на чертите му, от изящните извивки на устните, брадичката, носа, скулите, челото, веждите, ушичките; от плътността и белотата на кожата, в контраст с тъмния ореол на гъстата естествено къдрава коса. Ала това лице навярно не би било нищо повече от едно хубаво лице, ако не бях очите. Сини, широко отворени и живи, те с неспокойствие и жажда поглъщаха всичко около себе си, сякаш убягването на някоя подробност би било фатално; и тая жажда не издаваше обикновено любопитство, а тъкмо напротив - чистотата на таящите се въпроси подтикваше към пределно чистосърдечен и недвусмислен отговор.

          Марга забеляза и нежната й фигура. Неподвижните й крака, обути в чорапогащи, бяха стройни и с нищо не загатваха за болестта.

          Жасмина бе общителна, една лека усмивка не слизаше от естествено червените й, сякаш моделирани устни. Гласът й бе мелодичен, артикулираше като телевизионна водеща. Разговаряше най-вече с Елица: кой от бившите им съученици се оженил, кой какви деца имал, къде учел или работел - явно не бяха се виждали отдавна...

          Божичко! - бе възкликнала в себе си Марга. - Каква въпиеща несправедливост! Такава красота, такава изтънченост и финес, приковани на количка! Сетне бе слисана и от друго, но по-късно сама окачестви удивлението си като глупаво: обноските на момичето в количката бяха непринудени, естествени, почти жизнерадостни. Марга винаги бе изпитвала особено неудобство и притеснение при срещи с инвалиди и въобще ощетени от съдбата хора. При тези срещи като че ли очакваше да стане свидетел на страданията, на израза на отчаянието им, което не би могла да приеме с безразличие - налягаше я необяснимото чувство на вина...

          Надвесена над чаша кафе, жената с неопределена възраст - това бе Ганка - изглеждаше доволна от срещата. Преди да си тръгнат спомена, че в началото на октомври братът на Жасмина щял да ходи войник...

          От тази среща бяха изминали няколко месеца и Марга почти я беше забравила, когато един ден в началото на януари телефонът в коректорското отделение иззвъня. Тих женски глас потърси Елица. Няма я. Детето й е във ваканция и тя е в отпуск с него в провинцията. Последва мълчание. Марга ли е отсреща? Да, кой се обажда? Нова пауза. Майката на Жасмина, не знам дали си спомняте, кафето до НДК... Да, да, спомням си! Чуваше се учестено дишане. Марга, крайно ми е неудобно... - гласът се поколеба и спря. - Но... мога ли да ви помоля нещо? Но да! Кажете! Как да ви кажа... аз нещо се разболях... не е нищо сериозно, но... ще ви притесня ли много, ако ви помоля да дойдете в къщи? Трябва да се купят едни лекарства, а просто няма кой... Стефан е в чужбина...

          Ганка бе пипнала бронхопневмония, искали да я вземат в болница, но тя отказала, за да не остане Жасмина сама.

          Марга посещаваше дома им почти ежедневно - пазаруваше, пускаше пералнята, помагаше при почистването или се отбиваше у тях след работа просто, за да ги види. Посещенията не секнаха и след завръщането на Стефан, брат на покойния й съпруг. Първоначално правеше това от чувство за дълг, смяташе, че човещината я задължава, пък и онова глупаво усещане за вина и то я подтикваше (с какво е по-добра от Жасмина, та природата й е дала два здрави крака?). Докато не ги опозна. Ганка бе калена, мъжка жена, у която не можеше да се открие и сянка от самосъжаление или ропот срещу участта си. Двете жени умееха да изслушват, да се интересуват от битието и проблемите на другия (правеха го най-естествено, без нюанс на куртоазия) и по-малко да говорят за себе си. Немалка духовна сила се изискваше в житейската ситуация на Ганка и тя я проявяваше по един забележителен начин. Инак как би могла да понесе неочаквания двоен удар - почти едновременната загуба на съпруга и болестта на дъщерята? И то без оттенък на озлобление към всички, нямащи проблемите й, без самоусещането на белязаност от провидението. Кротост, жилавост и тихо упорство бяха, според нея, качествата на Ганка. Марга бе направила неволното сравнение между Ганка и майка си (почти връстнички) - колко различни бяха те!...

          - Джеси, да си сипя ли още мъничко джин? - с ненадейна гузност се осведоми Марга

          - Разбира се! Ето и лимон, ето и нова сламка, този път жълта - засмя се Жасмина. - И свещ, как не се сетих още одеве!

          От игривото пламъче зеленината на терасата затрептя с причудливи форми и сенки. Марга отпи от коктейла, в този момент някъде от двора се обади щурец и тя се изсмя нервно. След първите си софийски години бе осъзнала, че в ежедневието й липсват два звука - на щуреца и на черковните камбани. Ник й бе обяснил, че това насекомо било почти изчезнало вследствие радиоактивното замърсяване на Софийското поле от рудниците край Ботунец и Яна...

          - Марги, какво ти е? - плахо попита Жасмина.

          - Какво да ми е? Нищо... Поркана ли изглеждам, Джеска? Не се безпокой, вестибуларният ми апарат е добър, ще мога да се прибера сама.

          - Не става въпрос за...

          - Защо ли зачекнахме тази...

          - Ако ти е неприятно, недей.

          - Не е нищо особено всъщност. С две думи, после историята с Коста се повтори досущ както първия път. Бяхме си изгубили дирите от година и половина. Аз вече се бях дипломирала, но не исках да се връщам в моя град, имах куп причини за това...

          - Но нямаше софийско жителство ли?

          - Нямах. Но не затова се ожених за него, ако това имаш предвид. Баща ми и мама се противяха на оставането ми в София, но аз бях непреклонна. И те се огънаха. Жителството беше проблем, права си. Но баща ми уреди да стана жител на Божурище. Почти навсякъде му бяха обърнали гръб, но тук-таме му беше останал някой и друг приятел. С това жителство можех да работя в София, но нямах право да купувам жилище. Живеех под наем в една стая в "Модерно предградие". Ужасно дълго си търсих работа. Работех на хонорар, придружавах разни немци, гости на културни институти и прочее. По едно време попаднах в едно читалище, водех курс по немски за четири-пет годишни дечица, пак на хонорар. Но днес всичко живо учи английски, курсът се разпадна и аз отново останах на улицата. Това миткане продължи бая дълго. Един бивш състудент, който ми знаеше хала, ме съветваше да се върна в къщи поне да не плащам наем, но у мен не бе останало нищо друго освен инат. Дълго се бях подготвяла и знаех, че животът е низ от битки и че не всички биват победни. Но си мислех, че ако изгубя първата, на всички следващи ще бъда все бита.  Голяма закъсация беше с парите, но не смеех да поискам от нашите, те не биваше да ми знаят дереджето (пък и баща ми всичко изпиваше). Сега като си помисля, кризата ми е била бая сериозна - ако в почивните дни не се грижех срещу някой лев за една заможна бабичка, моя хазайка, направо съм била за мустака... Безпарична, безработна, на милион светлинни години от осъществяването на фантасмагориите си, един ден, както се досещаш, най-случайно се натъкнах на Коста. Нямаше да го видя, ако не ме беше спрял. Струвало му се, че съм отслабнала, добре ли съм? Надушваше с инстинкта на куче, попита ме дали имам време за едно кафе. Имах в излишък. Пихме кафе и то с коняк. Нямаш представа колко добър беше тогава, как предано ме гледаше в очите. А сега... Както и да е. И тогава в един миг си казах: "Какво искаш, глупачко! Той наистина те обича, а колко жени могат да се похвалят с толкова настойчива обич?" И си спомних думите на мама, според която любовта идвала след брака, когато се появяли децата. "Остави се да бъдеш обичана - все ми повтаряше, - ако не искаш да имаш моята орисия!" Мина ми през ума, че трябва да се успокоя, че трябва да изляза от задънената улица, в която се намирах, за да мога да погледна реалистично на нещата... И ми се прииска да имам дете, да помъдрея малко и едва тогава да продължа... Въобще бъдещият ми живот с Коста не ми се видя толкоз безперспективен, дори напротив - запитах се защо е трябвало да го отблъсквам така упорито? Намерих, че неговото "р" дори му придава чар - пдомишленост вместо промишленост, дакета вместо... И си казах още: не чакай принца, Марги. Това е вкратце историята, Джеска...

          Марга се вторачи в чашата пред себе си и без нужда заразбърква коктейла.

          - А Ник? Него кога го срещна?

          - Ник ли. Ами-и... Ние двете с твоята Елица работехме при Ник, така да се каже. Знаеш, че тя е още там. И Ник беше и все още е главен редактор на това списание към министерството... Беше ни шеф. Но... Хей-хей!... Да не помислиш, че аз..., че понеже той е шеф, аз ъ-ъ... Не, Джеска, не! О, бога ми, Джеси. Че аз работех там цяла година, преди да... И бях с него  на "ви", макар той да минаваше за ларж и с всички да беше на "ти"... Мисля, че... бях предубедена към него, дори подсъзнателно го ненавиждах...

          - Но защо?

          - Ами... защо ли, наистина. Всички знаеха, че баща му, професор Пеньо Зарков, е съветник на Тато или бог знае какъв, във всеки случай - някаква клечка в Държавния съвет. И малко или много всички ги беше бъз от него. Имам предвид Зарков-младши - тежкар. Шушукаше се, че хич не го е еня за списанието, че длъжността му е едва ли не синекурна... И т. н. Не знаех доколко е вярно и не ме интересуваше. Но си спомням веднъж как... как дойде в бюфета, където ние с Елица пиехме кафе. Седна при нас без да попита дали може, без да прояви... учтивост. Пусна някакво остроумие - как в някакъв вестник коректорите изпуснали буквата,...  б-то в "обсъждане социалистическия начин на живот", изпаднало и... сещаш се... Последвали уволнения, препечатали броя, било заглавие... Всичко това го разказа, както ми се стори, с една гадничка усмивка. Помня, останах безучастна като мумия. Сега го отдавам на неосъзнавания тогава... комплекс... за непрестижна професия... Та тогава в кафето явно бях сметнала, че той, едва ли не от позицията на боговете-олимпийци, се забавлява с простосмъртните коректори. И го гледах така, сякаш ми е изял десерта. А той всъщност, сега със сигурност зная, не бе вложил нищо подобно... Аз... аз... - Марга замълча и оклюма. - Преди да дойда в това списание, Джеси, изживях... бях изпаднала в... една гадна депресия, която продължи доста дълго и...

          Умълчаха се, Жасмина често-често примигваше, сякаш озадачена от обрата на разговора.

          - Ние, Марги... сме най-добрите приятелки, а не знаем всичко една за друга. Някой път ще седнем да си разправяме, о'кей?

          - О'кей.

          -  И аз има какво да ти разправям. Та какво с Ник?

          - Ами... бях си пооправила нервите, гледах да си свърша работата и - право в къщи. Малкият Ники вече беше станал забавен.

          - И тогава срещна Ник? В смисъл - тогава го... откри?

          - Същия ден заваля сняг, първият сняг, помня - 23 декември, късно следобед. Отивах към коректорското отделение, едва се добрах до центъра и оттам отмахах пеша през парка. Алеите бяха безлюдни. Имах чувството, че падащият сняг затрупва не само шума от булеварда, ами и всички градски шумове. Усилваше се все повече и повече - Марга се усмихна блажено. - Снежинките бяха станали ситни-ситни, налитаха на пасажи... Вятърът... и той идеше на пристъпи, от него храстите издаваха съскав шепот - с-с-с!... Клоните на дърветата, нали са голи, потракваха... Не знам дали си го представяш...

          - О, да!

          - Още нямаше четири, а под затрупаните пейки и гъсталаците вече ставаше тъмно... Това изведнъж ми напомни една коледна картичка от детството: отрупани със сняг ели, под тях - пъртина, водеща към сгушена хижа със светещ прозорец... Няма значение. Та онзи ден атмосферата в парка ми се стори някак сходна, разбираш ли. Луминисцентните фенери взеха да припламват. И изведнъж се заковах на мястото си! Стоях вкаменена в центъра на една току-що светнала снежна фуния, бях станала неволен свидетел на нещо невиждано: пред очите ми се извършваше фантастично нашествие на бели извънземни същества!...

          - Марги, не пишеш ли стихове? Честно?

          - Кой не е писал като ученик? - избъбра Марга и побърза да се върне към започнатото: - Настроението ми него ден от сутринта беше едно такова... Бях се събудила с предчувствието за нещо хубаво. Като видях снега през прозореца, реших - ето това е хубавото! Тази белота в парка сякаш проникваше в мен отвсякъде, прочистваше мe, усещах се безплътна, феерична... не бях на себе си... И... и точно в този момент: "Ей, хубавице! Ако си самотна, хайде с мен!" Плътен мъжки глас. Умрях, за миг умрях. Сърцето ми, вярвай, спря, след което така издумка, че... Обърнах се и го видях. Беше той. "Божичко, Николай! Как ме изплаши само! Знаеш ли, че така човек може да получи инфаркт?" Тогава за пръв път неволно му проговорих на "ти". "Мислех - каза, - че ме видя на спирката. Извинявай." Усетих как ме обзема  нарастващ гняв. Как си го позволяваше?! Възневидях го, някакъв проклетник, който смята, че всичко му е позволено!... Разбираш ли. Едва се сдържах от... някои любезности. Троснато метнах шала си през рамо, обърнах се и закрачих ускорено. С гърба си усещах обаче, че той остава отзад неподвижно. Нещо вече ми подсказваше, че трябва да се обърна и да видя какво прави, когато чух стъпките му. Тичаше към мен. Стори ми се, че тича някак припряно и неестествено бързо. Без да искам, застанах нащрек. Той ме настигна, задмина ме и изведнъж... се просна по гръб върху снега с разперени ръце, куфарчето му излетя на страни. "Убий ме, виновен съм!" - извика. Върху лицето му легна толкова театрално нещастен израз, че аз се стъписах. Не му приличаше, защото... защото инак винаги беше съсредоточен, делови, важен... И тази пъргавина, и тя някак не подхождаше на леката му заобленост... Той не е дебел, той е висок и... Освен това спортува - всяка сутрин ходи на плуване, лете кара сърф, зиме - ски, тъй че... Но тогава аз не знаех и... Както и да е. Та... представи си този солиден мъж на трийсет и пет в неизменния екстравагантен блейзър да лежи така на снега!... Напуши ме смях, внезапен и за самата мен! А той забърчи вежди, закриви уста в шутовски трагична гримаса. И тогава, изненадана и от себе си, загребах от снега и го цапнах, уцелих го право по устата. Той захрупа с оцъклени очи и мимика на олигофрен. Много се смях. После, когато се отръска и тръгнахме по алеята, той каза вече спокойно и с естествения си тон: "Шантав ден. Не знам от какво е, но се чувствам много особено. Иде ми да... да отида в планината да диря къщичката на Дядо Мраз." Нещо трепна в мен, Джеска, но веднага си казах, че това са претенциозни приумици на един задоволен във всяко отношение мъж, който си играе на аристократ. Отново ме доядя на него, дали не смяташе, че всички трябва да се възхищават и да цъкат с език при всеки негов жест? Чиста проба нарцисизъм! Пак ми се дощя да му кажа нещо язвително, да го жегна и сигурно щях да го сторя, ако не ме беше преварил. "Погледни - каза. Гласът му беше съвсем тих. - Виж този фенер!" Погледнах. На фона на луминисцентното осветление снегът се спускаше на струи, на талази. Беше се мръкнало, но белотата наоколо някак си приглушено и меко... фосфоресцираше, беше особена и... После отново чух гласа му. Мисля, че преди да вникна в съдържанието на думите му, долових... долових нещо в.. тембъра ли, интонацията ли, бог знае:

          Вали полека сняг,

          великолепен сняг...

          И сякаш иска жив да ме затрупа.

          Душата ми прилича на хралупа,

          в която между пластовете шума

          се крие не една вълшебна дума...

          За миг ми заприлича на едновремешните гимназисти, на   Емилиян-Станевия Рачик...

          ...загледан през прозореца в безкрая,

          където стогодишни псета лаят

          и тихо, нереално, безметежно

          вали полека сняг,

          великолепен сняг... (*)

          Не можех да повярвам - какво му ставаше? Този мъж до мен ли беше шефът на списанието или негов двойник? Сигурно съм го гледала доста умно. Усмихна се някак особено, на лицето му се появи изражение, с което сякаш искаше да омаловажи произведеното от самия него впечатление... И точно тук в един кратък миг ми се стори, че надзъртам зад някаква преграда, стори ми се, че съм залепила око зад ключалка към тайнствена

---------------------------------------------------------------------------------------------

* Петър Анастасов, "Както те обичам", Хр. Г. Данов

 

 

 

забранена зона... всъщност тогава интуитивно усетих, че съм открила една маска..., тоест - това, което досега съм смятала за негово естествено състояние, е било маска. И едновременно с откритието съм успяла за секунда да я смъкна... Разбираш ли.

          Марга запали нова цигара и продъжително се взря в догарящата в пепелника клечка.

          - С тази отрупана със сняг коса и с неуверената му усмивка... стори

ми се някак... безпомощен, уязвим. Но сега разбирам, че всъщност не произнесените стихове, а именно тази негова усмивка бе изиграла решаващата роля. Поне за мен. Именно тя, изглежда, бе стопила за миг неговата защитна стена... След време проумях, че това стопяване е било моментно и е било прибързано да мисля, че от нея вече е останало само мокро петно... Той е една много объркана личност... и сега. А тогава... тогава, Джеска, кажи-речи после нищо особено не се случи. Продължихме към редакцията, като си бъбрехме незначителни неща, но аз имах чувството, че... че всяка моя дума има някакъв нов, скрит смисъл, който само той можеше да разчете... и той го разчиташе... Разбираш ли ме?

          - Да-да!...

          - Мисля, и той имаше подобно усещане - Марга отпи от джина, после дръпна от цигарата и се облегна уморено.

          - И... това е. Така се почна, мила Джеска.

          Асмата прошумоля и Жасмина потрепери.

          - Ще си метна на краката одеялцето - каза.

          - О, аз си тръгвам, Джеска. Какво ми стана? Разбъбрила съм се и не мога да спра. Ужасна съм, нали, защо не ме изпъдиш?

          - Марги, моля те, постой още малко! Моля те! Мъничко още! Ей тоничко! А? Моля те!

          Марга се изсмя късо.

          - Хубаво е да си желан някъде, ама... ще се напоркам съвсем!... Читава и сега не съм, но... сипвам си още мъничко, още мъндзарко и край! Скриваш шишето! Съгласен?

          - Йес, сър! Тая чаша и никакво поркане повече!

           Разкошна е тая тераса!

          Марга се загледа в приятелката си с усмивката на провинил се хлапак, който обаче знае, че ще му бъде простено. В отговор Жасмина някак неочаквано се осведоми:

          - Баща му е ъ-ъ... голям човек. А майка му?

          Сякаш бе очаквала въпроса, ала все пак се бе надявала да не бъде зададен; внимателно премисляше отговора.

          - Няма. Починала е, когато е бил тринайсет-четиринайсет годишен.

          - О, горкият.

          - Много я е обичал. Болезнено. И досега. Но е изключително пестелив при спомена за нея. Таи го дълбоко в себе си.

          - Да, те момчетата по начало имат слабост към...

          - Той обича да квалифицира тоя или оня по Фройд и на пръв поглед нещата съвпадат, неговият случай включително. Впрочем, не съм убедена, че... старият и младият Заркови... стоят на антагонистични позиции.

          - Конфликти ли имат?

          - Ник ми е говорил за вуйчо си, който живял в Съюза, бил репресиран от Сталин и впоследствие - реабилитиран. Сега е жив и здрав - генерал. Казвал ми е, че вуйчо му и баща му не питаят особени симпатии един към друг. Не че са скъсали, но... Вуйчото смятал, че професорът бил студен, пресметлив, безскрупулен, че без угризения се отдавал на слабостта си към... нежния пол и че всичко това накуп било едва ли не причина сестра му без време да си отиде от този свят (тя била фин и чувствителен човек). Ник предполага, че оттук произтичал хладът между тях. Според Ник баща му дължал кариерата си едва ли не единствено на вуйчото. Неведнъж ми е говорил за баща си, бил "конформист и половина". Но някакви открити спорове, конфликти - мисля, че нямат, държат се... светски: усмивки, любезности. Миналата седмица Ник, поканен от баща си, беше на обяд с... някакъв белгийски парламентарист, и той със сина си. "От теб се иска единствено да бъдеш точен, нищо друго" - казал отецът. Инак всеки си живее своя живот...

          - Не живеят ли заедно?

          - Зарков-старши има къща в "Лозенец", а Ник - двустаен в "Белите брези". Била съм и в "Лозенец", където обстановката е тежкарска. Докато при Ник е... направо спартанска, купища празни бутилки по пода...

          - Ергенско. След като с жена му... с бившата му жена са се раз...

          - Ами че бившата му жена и преди развода им не живеела при него, работела в някаква туристическа фирма, май че "Туи": лете на Златните, зиме - на Боровец или Пампорово. Тъй че бекярството му не е от вчера. То по-скоро е някаква ексцентричност... само и само да е по-изчанчен... във всяко едно отношение. Честно казано, понякога не го разбирам, даже ме дразни. Журналистите сме били... манипулирани, цензурирани, законът се казвал закон, понеже бил "за кон" - т. е. за простосмъртните поданици, а не "за лъв"... Перестройка трябвало да правим. И т. н. Дрън-дрън. - Тя се усмихна с единия ъгъл на устните. - Оня ден чух на една опашка да казват "перестройка - переструвка"... Хе. Нали. А Ник... слуша Би Би Си и "Свободна Европа"! Преиграва... О, боже - ти знаеш ли, че свекурвата, пардон - свекървата също слуша Би Би Си?! Ловнах я най-случайно! Сконфузи се... Майната им...

          Марга смукна механично от джина, после се усмихна пак така - накриво.

          - Съжалявам, Джеска. Вместо на него, май на теб ще си го изкарам накрая. Но той понякога наистина ме дразни - великият дисидент, радетел за демокрация и против тоталитаризма!... Хайде де! Позички. Не бива да се вързвам. Те всички са малко тралала. Умират да се правят на интересни - вижте ни, ние не сме като другите, за разлика от вас, плебеите! Не нам, обаче. Знам им вече кътните зъби.

          - На кои? - колебливо попита Жасмина.

          - Ами те - салона на господин Вердюрен от Бояна.

          - Моля?

          - Така им викам - на Пламен Кочев и сие.

          - Дето ходите всеки последен четвъртък във вилата му ли?

          - Ъ-хъ. Интелектуалци! - натърти иронично тя. - А бе... не всички... Примерно Боги... За Богдана не мога да кажа нищо, което... - разбърка със сламката без нужда съдържанието на чашата и отново смукна. - Тоя джин е... Те в началото не ме приемаха. Разбираш ли. Не, че казваха нещо, но аз го чувствах... И все пак ходех.

          - Къде работи?

          - Пламен ли?

          - Богдана.

          - Кинаджийка е, редактор. В студията за документални, има куп нейни филми и няколко сценария за игрални, май ще се снима по един от тях.

          - Възрастна ли е?

          - Към четирийсетака. За сметка на туй пък нейният Збишко, половин поляк по бащина линия, макар да е лекар и редовен аспирант в Медицинска академия, е тийнейджърът на компанията, изостава й с цяла десетачка. И понеже отрано е останал сирак, в лицето на Боги е намерил и майка, и любовница...

          - Лунгурин! - засмя се Жасмина.

          - Умира да остроумничи. И чудното е, че всички му вървят по акъла. Въвежда разни моди. В началото беше въвел "хемингуейския диалог", нали се сещаш, външно студен, лаконичен, сдържан начин на разговор с богат подтекст. Друго питие, освен дайкири или мухито, тогава никой не вкусваше. Сега е пуснал в обръщение Чандлър - хубавецо, умнико, храбрецо и т. н. и най-вече неговите свежи и оригинални сравнения. Подозирам, че през всяка свободна минута го чете, за да открие нещо ново. Или пък съчинява в стил "а ла Чандлър". И отново всички по неговата гайда... Въобще, какво да ти разправям...

          - Весела компания.

          - Е, не винаги. Понякога се заяждат. Като почнат, цяла вечер. Е, никога не е съвсем сериозно, повечето се вземат на мезе, но под формата на майтап се и хапят яко. Имало е и весели моменти, разбира се. Особено при маскен баловете... Пламен Кочев обича да ги прави, тогава довежда и... малка тумба студентчета от Художествената академия - "за калабалък"... Последният път много се смях, Збишко се беше направил ваксаджия, а Анго с дебелото коремче - теляк по хавлия и джапанки. Збишко непрекъснато налиташе да му лъсне джапанките... А Анго... Ох!... - Марга се разсмя и се смя като че ли по-дълго, отколкото подсказваше смешката. - А Пламен Кочев... ха-ха-ха!...

          - Пламен Кочев беше брадат художник, нали?

          Марга сякаш се сепна от въпроса, внезапно обзелият я смях секна и тя без всякакъв преход изрече подчертано делово:

          - Брадат изкуствовед. Дори не знае как се държи четка. Но е член на редколегията на списание "Изкуство" и един от асовете на МХТИ. Художничка е Алиса, рускинята. По-точно е приложничка, а мъжът й Анго беше главен на някакво комсомолско издание, сега е на разположение.

          - На какво?

          - На разположение. Напуснал е или са го напуснали и още никъде не работи, но получава заплата от ЦК на комсомола.

          - Аха.

          Марга поднесе сламка към устни, ала звукът, който дойде от дъното, издаваше празнотата.

          - Още малко? - Жасмина завъртя едното колело в готовност да посегне към бутилката.

          - Да не си решила, мила моя Джеска... да видиш твоята приятелка във вид на отцепен безпомощен... чвор? - произнесе Марга и за пръв път почувства как терасата леко се завъртя.

          - Не си пила много, да си изпила, да си изпила най-много сто, сто и петдесет грама.

          - Вижда ли се бяло корабче? - дръпна долния десен клепач. - Щом терасата стана... Збишковци, николаевци, синчета... Струват ли си изхабените думи?

          Жасмина погледна внимателно събеседницата си.

          - Марги, ти... не го ли обичаш вече?

          - Кой, Ник ли? Хе!

          По усмивката на приятелката си, Жасмина заключи, че наистина малко я е хванало.

          - Ами... и през горящи обръчи щях да скачам, ако поискаше. Сега... не знам. С него винаги е интересно и... и несигурно. Той... никога не се повтаря, но... да общуваш с него изисква усилие. Трябва все да си на тръни. Разбираш ли. А пък аз... аз съм много натоварена във вестника, Джеска. И Ник... ме изморява. Разконцентрира ме, разбираш ли, изглежда, че нямам сили за... два фронта. Не бих могла, обаче, да се откажа от журналистиката. Ако трябва да се отказвам от нещо. Разбираш ли, вестникът някак си... сам запълва съществуването ми и...

          Повъртя в ръцете си празната чаша, сякаш търсеше нещо полепнало по стените й.

          - Напоследък е станал един... Какъвто не е бил. И хич не му отива да е... ъъ... сантиментален ли, не знам. Миналата седмица... казах ли ти? Замина за Щатите. За един месец. Не можах да го изпратя, защото преди това аз бях командирована в Харманли, та той ме изпрати... на гарата. Като че ли отиваше на война! Само дето не издекламира паднал на колене "щом се върна и смъртта не ще ни раздели"! Да се беше отказал, щом толкова!... Въобще - и като ме приклещи на перона, като ме целуна!... Не можех да се откопча!... Егати целувката! Шест метра и осемдесет грама! Ако ни е видял някой... но хич не го е еня за това. Въобще... мъртва точка, Джеска.

          Марга най-сетне остави празната чаша и посегна към цигарите. Всмука дълбоко и пусна дълга струя към тавана.

          - Той... знаеш ли, Джеска. Той настоява да се оженим.

          - Оо! Наистина ли?!

          - Защо, Джеска, защо - тук Марга заговори с някакъв нисък и безизразен глас, зашари ококорено по асмата. - Защо трябваше едва сега, чак сега да го срещна? Защо е трябвало да имаме... различни спомени... съпруги, съпрузи... Толкова дълго го бях търсила... - тя замълча и кимна дълбоко като че глътна сух залък. - Чу-чудесно е, че го срещнах все пак, но... но за повече нямам сили... о-оказа се, че не съм толкова силна. Аз... аз няма да мога да се разведа. Питаш ли ме какво се изисква да... да имаш съ-съпруг, дете и... мъж, дето да обичаш... И... и да пазиш самообла... да балансираш...

          Изведнъж Марга изхлипа и изгледа подозрително събеседницата си. Гледайки я съсредоточено, додаде:

          - Не, аз не съм от тези, дето... се развеждат ей така... Това ще убие не само миналото, ами и новото... И няма да съм способна после да се насла... няма да е така, както съм го... Н-не искам да съм Терез Ракен! Струва ли си тогава да... - от гърдите й се изтръгна нов хлип, последван от дълбока гласна въздишка. Погледна крадешком и все така недоверчиво приятелката си, после извади огледалце и докато се взираше тревожно в лика си, дишането й взе да се нормализира. Усилията й да се овладее бяха видими. Отпи от тоника и едва тогава продължи с дрезгав шепот:

          - Пък и не съм напълно сигурна, че... няма да сбъркам. Късно е за експерименти. Не, аз няма да се разведа.

          На Жасмина последното й прозвуча като току-що взето решение.

          Последва близо минутна пауза, в края на която Марга се осведоми:

          - Джеси, колко е часът? Моят е все в чантата...

          - Няма и девет и половина.

          - О, боже. Тръгвам - каза все тъй безизразно, ала изведнъж се пооживи: - Впрочем, ще бъде ли удобно да телефонирам на мама?

          - И питаш.

          Марга се изправи, леко се олюля, но стъпи здраво, направи крачка и целуна Жасмина по челото.

          - Да знаеш колко те обичам! - каза. - Ти за мен си... зелено островче сред мъртвия индустриален пейзаж... Ох, не ми обръщай внимание, дружката ти е кьор кютук... Но, че те обичам, обичам те.

          Почервеняла от удоволствие, Жасмина се засмя и плясна приятелката си по задника:

          - Хайде млъкни и върви на телефона!

 

          Останала сама, Марга дълго гледа чашата, докато се сети, че е топла и се нуждае от лед. Хвана щипката, ала се отказа и изведнъж пресуши джина. Наля нов.

          Какво ли правеше сега маман?

 

                                      III.

 

          Милата Джеска. Всичко й е интересно. Навярно нещата извън дома й са един сериал, в който всеки епизод е предпоследен, а тези, с участието на най-добрата й приятелка, вероятно са хем познавателни (автентични - от извора), хем развлекателни (любов, изневяра, страсти)... Дали от "сериалите" не си прави своя "филмотека"? Съвсем не е изключено нейният интерес да е забавление. Примерно "Любовните терзания на младата М.", или "Младата М. в капана на класическия любовен триъгълник", или "Марианските падини на една амбициозна самотница"? Но как ли би погледнала на онази поредица, предхождаща "розовата"? Дали би се спряла, примерно, на наслов "Стрес"? Впрочем Жасмина, ако не здрави крака, то със сигурност притежава здрав нюх, интуиция и сетива за нестандартното. Тогава защо да не бъде привлечена и от хроника, изпълнена със сурови и сухи факти?

 

                                                1.

          # Женитбата й с Коста. Край на инфантилния период, погълнал енергия за цяла атомна централа, период, преминал в съзерцание на облаци, в дирене на някакъв химеричен смисъл на съществуването. Бидейки семейна, тя ще стане "типичната жена", което ще й помогне да се отърси от ред смешни черти, пречещи й да реализира истинската си същност. Прозаичните неща - бебе и всичко свързано със семейството, най-сетне ще й помогнат да се почувства като останалите. Ако не възнамерява да остане стара мома, бъдещото бебе и отпускът по майчинство трябва да минават овреме, за да е чист и непрекъсваем сетне пътят й.

          # Градският благоустройствен план засяга и квартала им, къщата, в която живеят заедно с отдавна овдовялата свекърва, е съборена още преди да я почувства като свой дом; майка му ще се нанесе на петия в гарсониера, а те с Коста са включени в строежа на самостоятелен панелен апартамент на четвъртия етаж.

          # Вече половин година Марга не може да зачене, а е спешно, за да имат право да претендират поне за двустаен, инак ще ги тикнат в гарсониера. Разгеле въпросът накрая се урежда (свекървата намира някакъв земляк лекар, който урежда "удостоверение за бременност"), та дано физическата любов отново заприлича на любов.

          # Преводачеството й на свободна практика не допада особено на Коста, вечерите с чужденци и нашенци, командировките в провинцията, ненормираното работно време - всичко това явно не е по вкуса му.

          # Маргиното отношение към свекървата (доскоро "мама Марта") рязко се променя година след приема й за член на семейството им. Така наричаната с умиление "снахичка" е огорчена, оскърбена. От един неволно подслушан разговор между Коста и майка му. Този разговор съвпада (може би не случайно) с неусетно явилата се неудовлетвореност на Коста, с претенциите му към нея за "повече топлина", "повече атмосфера"; "жената е тази, която предизвиква уют в дома" (с неговото "р" звучеше "атмосфеда", "пдедизвиква"). Това бяха думи и изрази, чужди на речника му. Не са ли много съвпаденията? - пита се тя. - Откъде изниква фиксидеята, новопоявилата се налудничава мания те, съпрузите, да не се явяват един пред друг разсъблечени? Как досега белегът от изгаряне до слабините му не го е смущавал? Ами тя, като няма какво да скрива, защо да вързва фередже? Ще продължи да се разсъблича като нормален човек, а той, като не иска да гледа, да затулва с ръце очи и сам да крие телесата си като ханъма. Впрочем Марга не придава особено значение на нелепата промяна, ала сякаш е малко разочарована. Инак отношенията им остават общо взето непроменени; обноските със свекървата - също. Ала усеща как в съзнанието й постепенно се загнездва една натрапчива презумпция; почва да мисли, че и без да е отправено гласно обвинение към нея, явилите се смущения в семейството им съвсем не се дължат на естеството на служебните й задължения като преводач, а се коренят в неспособността й да зачене! И заслугата за тая нова насока в Костовото поведение несъмнено принадлежи на свекървата. Нищо чудно да са ежедневие разговорите, в които тя индиректно, ала с пресметната методичност и упоритост да втълпява на сина си колко добре би било жената да може да дари рода с наследник, който да осмисли съвместното семейно съществуване... Прекомерното влияние на майката върху сина едва ли някога някъде е очаровало нечия съпруга. А за подобно влияние върху Коста тя не е и подозирала, в тази светлина неговият образ й изглежда някак нов, непознат.

          # Трябва да осиновят дете!

          Решава го въпреки лекарската диагноза, че причини самата тя да не роди няма. Друг способ да отвоюва загубените си позиции, според нея, няма.

          # Макар и не без усилия, успява да сломи всяка съпротива - в един момент аха да прекратят дипломатически отношения с мама Марта!. Но за степента на бюрокрацията по осиновяването, за уродливата и закостеняла корупция, дори не е подозирала. Първоначално е обезсърчена и отчаяна, сетне безнадеждността запалва ината, а по-късно и журналиста у нея. (В последната си роля се вживява не на шега, заиграва я едва ли не заради самата игра: представя се за сътрудник на централно издание, дори написва и им занася вледеняващ материал с малко факти, но пък със зашеметяващи обвинения и конкретни имена - ако не отстъпят, ето как ще бъдат изтипосани в печата; ако и това не помогне, лично при Тодор Живков ще иде! Да кажат - като я гледат, вярват ли й?) Не само че успява, ами се и врежда за детето на някаква студентка - да е интелигентно!...

          # Трудно й е да повярва, нужно е време да осмисли последствията, а те са живи, шумни, претенциозни: слухът, обонянието, биологичният часовник, психонагласата - всичко безапелационно се пренастройва под напора на един тримесечен диктатор, кръстен Николай (на нито един от дядовците - да няма сърдити).

          # Малкият Ники се развива нормално, с наближаването на прощъпалника му Марга все по-често убеждава Коста в необходимостта, щом детето стане годинка и половина, да бъде дадено на ясла. Но пък мълчи за неспазеното обещание на свекървата, която продължава да работи и след навършването на пенсионна възраст. Несъмнено непенсионирането е отговор на осъщественото пряко волята й осиновяване, сиреч - реакция на Маргината победа. Сред мотивите й за пращане в детска ясла липсва и намек от хленч заради грижите по детето, доводите, събудени от принудителната летаргия, са други и са изпълнени с отколешните й планове. За Коста те съвсем не са непознати, чувал ги е още в студентството и затова не е изненадан, че изпълват единствено нейното прословуто призвание - журналистиката!

          # Маргините грижи за Ник са прилежни. Какво от туй, че не го е родила? - сякаш говори усърдието й. - То е мило, невинно детенце и тя истински го обича, обича го като свое (затова често в банята притиска голото му телце до своето, целувайки го навсякъде). И дума не е обелила за усилията си по преодоляването проблема с акитата; нито за констатираната отлика между себе си и маман - за разлика от нея, тя не може да приеме това дете за смисъла на своя живот (не би го приела, ако и да беше произлязло от собствената й утроба). Просто си е такава. (Впрочем недостатък ли е заложеното у нея обществено чувство? Още като деца с Дима са се удивлявали на аристократките от миналите столетия и по-точно на техните "разкошни рокли", но едва сега тя разбира, че всъщност животът на тези графини и маркизи е бил възможно най-скучният, най-тъпият! Та те не са имали никакъв свой личен живот и вероятно по тази причина не са могли да изберат друго, освен клюките и интригите; от тях просто нищичко не е зависело, де факто те са били унизителен придатък на мъжете си, въпреки лентяйството си, въпреки капризите над слуги, гувернантки, спестяващи им ред прозаични задължения; като че ли единственото им предназначение е било биологичното възпроизводство; е, за нищо на света не би заменила екперимента сама да допринесе нещо за хората със съдбата на една аристократка от сорта на Наташа Ростова, примерно. И аканото бебешко дупе не ще наклони везните към "разкошните рокли"!...)

                                      2.      

          # Ники постъпва в детски ясли.

          # Майка му е открила във "Вечерни новини" обява за конкурс за двама преводачи към бюро "Преводи" при ПУ "Комплексни услуги" (уви, за година и половина не среща нито една обява за редактори!). Тя е уверена, че ще спечели, въпреки респектиращия брой кандидати (по-късно ще си каже, че е спечелила, понеже е участвала без особен ентусиазъм). Местенцето, разбира се, ще заема временно, докато си намери мястото.

          # Печели действително добре - плаща се на база изработено, шефката й е доволна от качеството, а и от количеството, пуска я да работи и в къщи (стаичката в безистена на улица "Жданов" е пренаселена). Сигурно имаш заеми, бачкаш яко - подмята язвително колежката с английски и Марга се замисля: каква е тази неина стръв за работа наистина? Заради парите ли? Едва ли - какво да ги прави, ако ги има в излишък? И без толкова "натягане" парите за храна и облекло вече стигат. С луксозна кола не могат се сдоби (пък и за обикновена трябва да чакат минимум десет години), на по-широко жилище нямат право (да не говорим за второ!); най-много да отидат на екскурзия до ГДР или Полша (но Коста има някакъв отдавна забягнал на Запад вуйчо, зарад когото дори и в соцлагера няма да ги пуснат), а и да отидат, докъде ще им стигнат "зелените гущерчета", разрешени от туристическата агенция? Тогава струват ли си действително свръхнормативните й напъни? Дали това нейно "яко бачкане" е просто класическо натягане? Или си е такава - работохоличка?

          # Краят на преводачеството й на улица "Жданов" предопределя млад хубав мъж - клиент. Жестът, с който той хвърля материала за превод на гишето, самоувереността, струящата от него снизходителност решават всичко. Способните хора вършат творческа работа, пътуват в чужбина, горят, кипят, а тя тук мъждука, превежда визите и паспортите им, превежда техническа документация - обслужва ги! Пиколо!

                                                3.

          # Стоковед-изкупчик е новата й длъжност в Комисионно-складовата база или Базата, както всички я наричат.

          # В ска'лата на престижността тази длъжност стои по-ниско от преводачеството, но, слава богу, само привидно, защото има едно съществено предимство - перспективата. И колкото и да е странно, перспективата на тази търговско-икономическа длъжност е журналистиката. Защото Симов, генералният директор на Обединението (на което е подчинена Базата), е от "старите авери" на Райо Пантев, той е влиятелна личност, чиято дума се чува и в министерството, а камо ли в Районния съвет, разполагащ със свой печатен орган - най-популярния в София районен вестник. (Популярен, ала районен. Е, за трамплин става!) Активен борец против фашизма и капитализма, Симов е бивш шеф на Райо Пантев от тихия фронт на контраразузнаването и те двамата пазят добрите спомени и приятелството. На Марга ще й е от полза да навлезе в проблематиката на търговията, като същевременно бъде препоръчана за сътрудник на вестника и по този начин - оценена и опозната от бъдещите си колеги.

          # Марга ще гледа на продълговатата триетажна сграда, на рампата, огласена с гълчавата на експедиторите в сини престилки, на плаца с бръмчащите камиони, на пиперливите шофьорски шеги и на новата си работа с доза любопитство, със скрита насмешка и с едно особено чувство: сякаш всичко е на ужким, сякаш е карнавал, на който е попаднала случайно и е предрешена от няма и как. Не подозира, че този "карнавал" ще бъде помнен цял живот и не с друго, а с натрупванията, довели оня разтърсил цялото й същество вероломен стрес.

          # Марга бързо свиква с колорита и атмосферата на Базата. Обясняват й, че складовата площ е крайно недостатъчна и нека не се чуди защо всички коридори, включително и стълбищата, са изпълнени до тавана със стока в кашони, че за минаване са оставени тесни проходи, образуващи плетеница от зиг-зази, истински полутъмен лабиринт, в който, за да се разминат, двама души трябва да се отрият странишком. (След едно такова "отриване" с един мургав експедитор, на път за столовата тя вече минава отвън по плаца между камионите, което зиме не е особено приятно.) Обедните опашки във въпросната столова са огромни, но се налага да свикне и с тях; приема тактиката и опита на ветераните - да чака предварително десетина минути пред вратата и с отключването да се втурне в спринт към шубера, надбягвайки повечето от "сините престилки". Ще приеме за неизбежно и още едно неудобство - Базата се намира в индустриалната част на града, диаметрално противоположна на жилищния й квартал и с обществения транспорт губи в път около час и четвърт. Е, няма как - нали целта оправдава и средствата, и жертвите...

          # Целта налага усвояването на кажи-речи нова професия, трябва да се превъплъти в спец по рекламациите. Шефът на направлението Пенчев, около петдесетгодишно човече с винаги зачервени и сълзящи очи, й намеква за своята информираност - за него не било тайна, че тя е "човек на Генералния". И допълва: Не си с търговско образование, но при добро желание ще се справиш - в тона му се долавят нотки недоверие. Надявам се да нямате проблеми с мен... - усмихва се Марга. Дано, ще видим. Какво иска да каже с това "ще видим"? Не ще и питане, че ще се справи, но това съвсем не би значело, че ще стане алъш-веришчийка, пардон - търговка... Разбира се, едва ли е нужно да го огласява.

          # Кръгът "Доставчик - База - Купувач" в началото й се струва омагьосан. Фактурирана от доставчика стока, но неполучена от купувача - налице е несъответствие между адресите на нареждането за експедиция и фактурата? А може би стоката е погрешно фактурирана? Или пътува бавно? Марга трябва да се "сработи" с материално отговорните лица от складовете и заедно с тях и съответния началник отдел от Градския народен съвет да съставят актове за липси; трябва да следи дали в рамките на законния 10 дневен срок доставчикът ще приведе парите по липсите и т. н. Нейно право е една година след фактурирането на неуредената рекламация да съди доставчика, ето защо трябва да е нащрек. Всичко това й е обяснено прилежно, но нея я безпокои друго - правенето на"чаршафи": разпределения на стоките по търговските предприятия в окръзите (детски играчки с идиотски названия - "Кокошка с банан", "Пате удавник", "Идилия в чехъл" и прочее); не е кой знае колко сложно, ала "любовта" й към цифрите е отколешна, добре, че й зачисляват сметачна машина, с която привиква бързо.

                                                4.

          # Недостигът на стокова площ е породил и недостиг на човешка площ - усмихва се Нина, обяснявайки съжителството на отдел "Реклама" в стаята на стоковедския отдел, т. е. - в Маргината стая. Рекламаджиите са трима: Бранимир, трийсет и няколко годишният шеф на отдела, хубавец (а ла Микеле Плачидо), на обществени начала председател на младежкия клуб за естетическо възпитание; Тотка Котева, жена на около петдесетте, наричана от колегите й в нейно отсъствие Тоска, поради сценичната дегизировка - винаги с перука (сменяла три), изкуствени мигли, тежък грим и изрисувани върху челото вежди (в резултат на някакво заболяване била "обезлесена" от глава до пети) и Нина, гонеща четирийсетте, слабовата, встрастена пушачка.

          # Симпатиите с Нина са взаимни, тя я съветва: "Не отивай в склада на Гърнева, освен по служба - страхотна клюкарка и сплетница е. И аз съм любопитна за жълтите новини, но интриги не забърквам. Преди да са ти замътили главата, чуй какво е истинското дередже, почвам с мен: Разведена, живеща с петнайсетгодишната си щерка, имам любовник, женен, понякога ме търси редовно, друг път ме забравя за повече от месец; хубав, лош - мъж е. Шефът ти Пенчев: пиянденце, но си разбира от работата; колегите от провинцията му носят чат-пат по някоя дамаджанка ракиица и той променя цифрите в разпределенията на стоките. Ще пробват и с теб (не с ракия, надявам се), тъй че внимавай. Бранко е кадърен, но не е амбициозен; добряк, но сякаш без характер и под чехъла на тъща си. Тоска е отврат - нетърпима, конфликтна и заядлива, опозиция на всичко. Ако може да й се вярва, растителността й е опадала от нерви при развода й; бездетна, живее сама. Зла е, понеже не е вкусвала мъж от години - на кой ли ще му стане от тоя гол охлюв. Подозирам, че блудства с великолепния мъжкар, немска овчарка, с която живее..."

          # "Жълтите новини" минават покрай Марга, без да я заинтригуват; тя гледа "отгоре" на работата с рекламациите, но без да я подценява, разбира се; последното скоро предизвиква реплика от Пенчев: Май ще станеш колега. Точно по същото време тя усеща първите тръпки на досадата - служебните й задължения биха могли успешно да бъдат изпълнявани и от първия хванат на улицата среднист; смайващ е работният й ден - ако се събират три-четири часа труд, ще е доволна, през останалото време идва на помощ бюфетът, където често-често отскачат с Нина на кафе, или увеличеното количество цигари в коридора. В края на крайщата не тя е директор, за да я измъчват угризения за скритата безработица и денгубите в Базата! (Скоро Марга открива по-ефикасен лек срещу скуката - почва да трака на пустеещата пишеща машина - умението е задължително за всеки журналист.) По-важното в случая е, че:

                                                5.

          # Онова, на което особено държи и заради което де факто е дошла тук, се нарежда по мед и масло; нещо повече - то е изпреварено от серия благоприятни и непредвидени в плановете й събития: като шеф на рекламата Бранко се оказва отговорен за ведомствения бюлетин на Базата; предлага й да сътрудничи с материали, среща я с няколко заслужили деятели на софийската търговска мрежа, става пръв рецензент на очерците й за тях, на първите й стъпки в журналистиката.

          # Бранко я запознава с Илия Кънев, шеф на отдел в столичен седмичник и по съвместителство изпълняващ длъжността главен редактор на бюлетина. Ако и това не е късмет, здраве му кажи!

          # Марга не е изненадана, че говорител на неприятелите на бюлетина в Базата е Тоска, която ни най-малко не се притеснява да злослови по Бранков адрес, при все че й е шеф. Е, говорителката говори зад гърба му, но знае, че му донасят: бюлетинът не бивало да се превръща в списание, в него не трябвало да имат място литературни и прочее материали (есета, очерци, карикатури, епиграми), а само нормативни документи, указания и напътствия за дейността на търговските предприятия, въобще тематичната политика на бюлетина плачела за промяна; Илия Кънев се облагодетелствал, пробутвайки във всеки брой свои "литературни халтури", както и на други "халтураджии", плащайки им по-щедро, отколкото на сътрудниците на ветника. На всички "инсинуации" Бранимир противопоставя аргумента, че да се промени профилът, това би значело изданието да се изсуши и да остане без читатели.

          # Марга не взема страна в тази, както се разбира, отколешна война, ала вътрешно застава зад Бранимир. Защо ли Тоска и сие си чешат езиците, като знаят, че Кънев и директорът са приятели? Дали Кънев нехае за носещите се приказки, или тайничко се бои от опонентите си, тя не знае, но явно долавя симпатиите му към нея (може би вижда в нейно лице съюзник?); при едно от посещенията му в Базата той й предлага да напише и нещо за вестника, можел да й уреди и командировка в провинцията.

          # Марга моментално се възползва - улеснена от рехавото работно време, взема неплатен отпуск. Не се е надценявала - Къневият коплимент се състои в разказа му за това как на летучката дежурният редактор хвалил нейните материали.

          # Журналистическите й рейдове секват, след като, научавайки за тях, Пенчев се разбеснява: рекламациите я хранели, а не "драскаческото кръшкане", тъй че ако гледала на задълженията през пръсти, не я спирал - "крив й път, права й пътека"... Този гейзер избухва в нейно отсъствие. (Не смее пред теб, защото знае, че си човек на Генералния - обясняват й.)

          # Падналото пред Илия-Къневите командировки мандало не я смущава - на този етап целта й е постигната, името й вече фигурира, и то с успех, на страниците на централен вестник! По ноти върви и успоредната линия: Генералният вече я е свързал с районния вестник, чийто белокос отговорен секретар (голям симпатяга!) я уверява, че след предстоящо пенсиониране освободеното място ще заеме тя, защото харесват материалите й; дотогава ще е само сътрудник.

                                                6.

          # Марга подава документи за партийно членство. Винаги е знаела, че ще стане член на Партията, защото нейното място е тъкмо там; знае го още от дете, когато е попивала разговорите и разказите на родителите си; макар и още неприета, тя винаги е била комунист. В периода на свободната си практика и сетне през майчинството просто е нямало къде да подаде документи, но днес не може и не бива повече да отлага. Впрочем Генералният я подсеща още при запознанството и първия им разговор.

          # Влючва се в комсомолската дейност на Базата и по-точно в дейността на КЕВ (клубът за естетическо възпитание е зован шеговито и КЕФ) по препоръка на партийната секретарка ("Преди да станеш член на БКП, трябва да покажеш и докажеш комсомолска активност и прочее качества!")

          # При все че е на пределна комсомолска възраст (закръглила е четвърт век), Марга с удоволствие се хваща на "младежкото хоро": Бранко и неговият щаб от КЕВ редовно правят дискотеки в столовата, организират еднодневни екскурзии до Витоша или двудневни до Копривщица, Мелник... Към клуба е изграден и литературен кръжок, няколко служителки на Базата се оказват поетеси (между тях и Нина с интимна лирика!). Марга не споменава за своите ученически и студентски куплети, цялата тази игра на поети й се струва детинско представление.

                                                7.

          # Погълната от вплетения в ежедневието благоприятен ход на плановете си, Марга е удивена от откритието, че е изтекла цяла година сред рекламациите - в уреждане на чужди "бакии" и без нито една рекламация в личен план; доволна е от себе си, ала не е очаквала стоковедството й да изкара цяла година!

          # След еуфорията по малкия Ники, когато той от събитие и празник неусетно се превръща в делник, ето че Коста отново предявява претенции към съпругата си, отново е недоволен. Той сякаш отказва да вникне в същността на целите й, сякаш му липсват криле, въображение, в разбирането му за семейството има нещо... като че ли еснафско. Дали пък просто не я ревнува от Бранко и претенциите му не са завоалиран израз на тази ревност? Досмешава я (Бранко действително я ухажва, но коя жена няма своите ласкатели?). За да тушира евентуалните му съмнения, тя го поканва на някои от дискотеките и екскурзиите на КЕВ-а.

          # След време Марга ще датира фактическото начало на сериала "Стрес" - от втората й година в Базата; ще открие в недоразуменията между нея и Коста едно предзнаменование за последвалото, ще си каже, че когато се води битка, тилът задължително трябва да е подсигурен; кой би устоял пред силен противник, когато и своят ариегард ненадейно и подло те удари в гръб?

                                                8.

          # Реорганизацията. Успокояват Марга, че реорганизациите не са нищо ново, че те се правят на всеки 3 - 4 години (явлението е родило и виц: на въпроса къде работиш, отговорът е "в една реорганизация");  но тя няма защо да се безпокои, защото засегнати са не служителите на Базата (като нисшестоящо поделение), а "тези баровци от Обединението".

          # Едва ли някой подозира, че в Базата единственият засегнат от реорганизацията е именно тя. Генералният директор, на когото се уповава за бъдещето си, е снет (преназначен е за зам.-шеф на "Вторични суровини" - каква символика!); беловласият от районния вестник ясно й дава да разбере, че при новите обстоятелства надеждата за назначение е илюзорна, искрено съжалявал.

          # Сама се теши: вероятно сгромолясването от върха е неописуемо по-болезнено, отколкото затвореният достъп до него; да вървят по дяволите, все пак обсаждащият има едно съществено предимство пред обсадения - времето работи за него, той е свободен и се движи, инициативата е негова и когато амбицията е подкрепена с възможности, и най-непристъпната твърдина в един момент пада. (Древният Тир е бил считан за непревзимаем, но след безплодна обсада Александър Македонски успява като засипва морето до островния град!)

          # И нейният Тир ще падне. За нея успехът не е въпрос на лотария, той е обективно необходим, защото е закодиран в гените й. Мигар в Базата не работят интелигентни и умни хора, които, изглежда, ще се пенсионират тук? Може би. Но примирявайки се, практически те са опровергали възможностите си.

                                                9.

          # Първият сигнал за действие отново иде от баща й - свободно редакторско място в едно от изданията на МНО! (Божичко, тоя човек не можа да се примири с отказа й да тръгне по неговия път! Да й се кланят заради властта и страха, а не заради достойнствата й - никога!)

          # В този конкурс по документи от няколкото щателно проучени кандидатури остават две, включително и нейната (изглежда благодарение блестящото служебно досие на баща й).  Такова ще да е било и досието на втория кандидат, който (впоследствие се разбира) е човек на генерала, отговарящ за вестника. От "Кадри" настояват за Маргиното назначение, защото вторият кандидат нямал софийско жителство. След протакане честолюбивият генерал назначава трети човек.

          # Марга не съжалява особено, кандидатирала се е без ентусиазъм: тази затворена система - на хората с пагони - би я погубила като журналист, майната му на високото възграждение и привилегиите им и въобще - на конкурсите по документи.

          # Съобразявайки се с профила на централния вестник, обявил конкурса, Марга се готви изключително усърдно - чете в библиотеката до късно, редактира текстове - стилово и фактологически. И когато накрая заключава, че е готова, най-случайно - именно най-случайно - научава, че на конкурса ще дадат и макетиране. Тя за пръв път чува тази дума. Но как е възможно при подаване на документите да не обяснят в какво точно ще се състои конкурсът?! Трябва да благодари на Илия Кънев, той й препоръчва един технически редактор, който запретва ръкави и два дни преди конкурса целодневно я обучава; в крайна сметка понаучава макетирането. На конкурса, както се и очаква, кандидатите, изненадани от макетирането, се отказват, напускат залата; остават само няколко кадрови журналисти и тя.

          # Пребивава в Народната библиотека до затварянето й, идва тук всеки ден след изтичане работното време в Базата и чете, връща се няколко години назад по течението на списанието към Организацията за съдействие на гражданската отбрана. Изучава проблематиката, подхода, ъгъла, през който се поглеждат проблемите. Инфарктният момент иде сутринта в деня на провеждането на конкурса (насрочен за 12 часа): братовчедката на Коста, която е обещала да й заеме пишещата машина (всички кандидати трябва да се явят със свои машини), гузно се оправдава: преди час глезеното й детенце съборило и повредило машината. Ами сега?! Абсурдно е за толкоз кратко време да намери друга. Явява се без машина, сигурна е, че ще я върнат, а тя непременно ще изпадне в истерия, ще крещи, ще хвърля каквото й попадне... Не я връщат - тя и още един кандидат пишат на ръка.

          # С дебелия директор астматик на Издателската печатна база при ВИФ "Г. Димитров" се запознава по повод публикуваната обява за конкурс. При него оставя документите си и, спазвайки указанията му, чака да бъде уведомена за деня и часа на конкурса. Ала времето се проточва и признаците на нетърпение се проявяват в нервничене - защо не я уведомяват? Отива при астматика, който изхриптява: Още не са проверени. Моля?! О, не сте се явили? Изругава виновния, заради когото тя е пропуснала датата и отсича: Сядайте на това бюро и пишете. Лично не съм виновен, но за това, че са ви пропуснали, лично аз ще проверя работата ви, ще я прочета най-добронамерено, можете да разчитате. Прибира листите й, изпраща я до асансьора: Лично аз ще ви се обадя за резултата, още тези дни.

                                                10.

          # Дни наред след отрезвяването и отърсването от конкурсоманията, Марга е обзета от едно особено себеусещане, сякаш е раздвоена: едната Марга наблюдава от триметрова височина другата, тази, която крачи, разговаря и се храни. Горната с едно изострено очакване следи реакциите на долната; като че ли наблюдава спектакъл, за който е слушала противоречиви отзиви и ето сега най-сетне й се е отдала възможността сама да го види; не желае да остане анонимна - колчем забележи прокрадващо се самосъжаление у актрисата долу, веднага реагира: "Мелодрама, мелодрама!" Изплашена, актрисата бърза да прогони всичко, отдалечаващо я от правилата на чистото изкуство, но същевременно е възмутена от пристрастната критичка; започва спор: "Никой досега не ми е вменявал мелодрама, никой!" Отговорът не закъснява: "Помниш ли моминството? Как, четейки текста, преди да излезеш на сцената, изпитваше недоверие и предубеждение към пасажите, според които животът е коварен и несправедлив! Струваше ти се банално и изтъркано, нали? Беше убедена, че единствените трудности, от които трябва да се боим, са войната и природните бедствия; че днешните трудности са непреодолими единствено за слабите и некадърните! Защо и до днес не можеш да простиш на баща си? Нека го кажем: според теб, вместо да мобилизира ума, енергията и всичките си способности, които несъмнено е притежавал, той допуска обезсърчение и се отдава на чашката! Ще отречеш ли? Щом си толкоз нахакана, нека сега теб да видим! Актрисата негодува: "Но какви, според теб, се оказаха конкурсите? След първия бях частично удовлетворена, че поне съм една от тримата, направили макет на фолио. Докато не научих, че е назначен човек от секретариата, т. е. - нито един от участниците в конкурса! Не вярваш, звучи абсурдно, нали? И аз не щях да повярвам, НО СЕ ОКАЗА ТОЧНО ТАКА! А колко щастлива бях от проявената човечност да ме допуснат за участие без пишеща машина! Смятах за мои съперници двама професионални журналисти, но не би: назначиха втория без машина (не можел да пише човекът!); той бил предварително определен за това място, но ги задължили проформа да отворят конкурс; благодарение на него не ме върнаха, инак и него трябвало да отстранят... А директорът астматик? Той така и не си направи труда да ме уведоми за резултата - нито лично, нито... Не съм и проверявала... Единствено  белокосият отговорен секретар на районния вестник, за където ме гласеше Генералния, излезе почтен и ми призна, че конкурсът е "за човек" и няма смисъл да се унижавам и разочаровам, т. е. - да се явявам..." "Е, може да пресилваш, миличка, ролята на жертвата е коварна, внимавай. Вероятно са назначили можещи хора, не се мисли за най-кадърна, най-бабаит. Презумпцията, че животът е мръсен, е благовиден предлог за оттегляне, за отказ от планове; лесно е по този начин да останеш чиста - нещо като обеднял идалго, гнусящ се от цапане с парвенютата буржоа, нали?" "Предпочитам да ме оставиш на мира за известно време, докато изживея всичко! Сама ще се оправя! Чу ли, досаднице?"

          # Далеч по-късно, когато метастазите на кризата най-сетне свият пипала и изчезнат, Марга ще си даде сметка, че и в апогея на стреса инстинктът за съхранение не й е изневерил и че с право е опитвала да прогони "оная горе". Инак, предоверявайки й се, какво би научила? Че зад нахаканото държане се крие една уязвима, смъртно ранена жена. Че направо е жалка в своята беззащитност. Не би издържала с подобно съзнание; своята депресия ще приеме като физическо неразположение, телесно боледуване.

                                                11.

          # Разбира се, с времето че ще изживее, ще преодолее всичко. Нали умението да губиш също е изкуство, както и в спорта - не може само да се печели. Липсва ли ти това умение, не ставаш. Отдръпваш се от полесражението, ближеш рани и щом заздравеят - хайде отново на ринга. Но вече помъдрял, с променена стратегия. Ех, все стари истини... Сега засега знае едно - нужна е целебна пауза, друго не ще да чуе.

          # Коста наистина се е променил. Марга прави тази констатация мимоходом, в промеждутъците между конкурсите. Като че промяната този път е благоприятна: станал е по-сдържан, не я гледа подозрително под лупа или като предано пале (еднакво неприятни начини), не я кара да му разказва с детайли всеки отминал работен ден. Тя пък напротив - непривично словоохотлива е, без подкана му разправя подробности, но не за Базата, към която е изгубила всякакъв интерес, а за конкурсите; не крие колко е отвратена от така наречения "втори начин". В отговор липсва очакваното съпреживяно разочарование и огорчение, липсват утешенията. Колкото и да е погълната от неуспехите си, промяната не остава незабелязана и между другото успява да отбележи: "Истински мъж - сдържан, способен да те разбере от половин дума и без словоизлияния да ти вдъхне кураж." И изведнъж ясно си дава сметка, че неговото мнение за събитията около нея е особено важно. Дали не е прекалила с оплакванията? Ами ако той реши, че тя малодушно хленчи? Ако сметне, че досега тя просто се е надценявала и животът, най-суровият учител, я е поставил на полагащото й се място, лепвайки й заслужена тройка?

          Коста никога не ще научи за злощастния конкурс при астматика.

          # Не само Коста - променила се е и тя. Та какво ако не промяна е появилата се у нея сладостна представа за домашен уют? Може би чак сега е станала "типичната жена", може би чак сега се е излекувала от химерите и бълнуванията - нещо, което очакваше да се случи с женитбата и отглеждането на детето? Та кога тя е чакала с нетърпение свършека на работния ден, за да се прибере в къщи? Ще се прибере и преди Коста да си е дошъл - напоследък той закъснява във връзка с някакво международно съвещание по линия на СИВ, - ще приготви нещо за вечеря, а сетне ще отмени свекървата: Ники ще дойде при необичайно вдетинената си майка, ще се боричкат върху килима, ще играят на криеница, малчуганът ще я възсяда на конче и заедно ще препускат из стайните прерии. Докато на вратата се звънне. Хайде да посрещнем тати! Коста ще вземе Ники в обятията си, ще го целуне. А мене, а мене? - престорено ще се нацупи тя. Мама няма, щото е голяма! Ще вечерят тримата, после ще отпратят Ники на горния етаж при дядо и баба, за да остане тя насаме със своя мълчалив и делови мъж.

          # Отива с нежелание на работа. Тези два и половина часа в градския транспорт!... Стълпотворения по спирките, претъпкани автобуси, лакти в ребрата, токове върху краката... И като капак - угрозата от закъснение: записване на провинените на портала при  известния с проклетията си Пешо Кучето, унизителни обяснения пред Пенчев... А рекламациите? Или скука, влачещо се време, или телефонни и преки грубости... Ако всеки се отнася съвестно към работата си, тази длъжност ще е излишна. Писва й от спринта в столовата; от атмосферата на дебелашко остроумие, от виковете между масите; от нетърпимостта между голокожата Тоска от една страна и Бранко и Нина от друга. Дори желанието й за сътрудничество в бюлетина е завехнало...

          # Твърде бързо се насища на своята материализирана представа за "истинския мъж". Заедно с новоизникналата нужда от ласки, тя съзнава и вината си. Покрай служебните, а сетне и конкурсните залисии, тя като че ли не го е предразполагала към нежност; поглежда под нов ъгъл предишните му безпочвени, както тогава й се струват, претенции - та той също е имал нужда от топлинка, как не го е разбирала! О, тя вече ще му отдава изцяло своята любвеобилност и не от гузност и за изкупление, а от непресторена потребност.

          # Досега не й се е случвало, необяснимо е - да изгуби съня си. Или със завист констатира бързо изравняващото се дишане на Коста, или към два след полунощ се сепва и не мигва повече; нито броенето на овце, нито стискането на очи помагат. Не може да чете (светлината ще го разбуди), какво да прави? Опитва с хитрост, насочва се към морето, към безгрижните игри по плажа, към студентството, театъра, но не - те, конкурсите, я обсаждат, клечат край нея като търпеливи койоти: иде техният ред, няма да им избяга; скачат върху й един по един - техните зъби са подробностите и обстоятелствата по протичането: впиват ги, дърпат, късат, като всеки един, ръмжейки и хрущейки, садистично й напомня колко високомерна е била, колко се е надценявала. Наблюдавайки жестокостта им, тя не се самосъжалява, нито моли за пощада. Хак й е. Но не обвиненията им я измъчват, защото са справедливи, а оскърблението от тяхната натрапчива повторяемост. Сякаш всеки ден и въпреки съпротивата й някакви типове я сграбчват и силом я натикват в пълен киносалон, като назидателно я принуждават да гледа документалния филм на нейния позор...

          # Тук не е хотел - клъвва я един ден Тотка Котева, след като тя, омаломощена от безсъниците, вече всеки следобед заспива с опряна на писалището глава. - Дневен хотел е сградата на профсъюзите, иди там!

                                                12.

          # Още си млада - тази реплика произнася неволно на глас в една  от безсънните нощи: цитат от кадъра с оня симпатичен отговорен секретар от районния вестник, открил й истината за предстоящия конкурс. Е, какво от това? - за пръв път се пита след множество механични превъртания на тези кадри. Ами какво - млада си, значи не е късно да опиташ пак! Да опита пак? Не! Не! Но с какво е виновен той, та да му крещи...

          # Ама естествено. Тя е загубила съня си поради бездействието. Тя притежава енергия, която трябва да бъде впрегната в нещо, трябва да се връща от работа уморена и удовлетворена и тогава ще спи като бебе, т. е. - на всяка цена трябва да се махне от Базата! От скапаните конкурси е минало доста време и би трябвало да се отърсила.

          # Ако навсякъде четяха автобиографиите - ще разправя пред Жасмина след време, - би трябвало да съпернича по популярност на Лиз Тейлър! Накрая ми писна да ги съчинявам и написах една под индиго, за да ми е под ръка щом потрябва...

          # Посрещат я различно. В някои редакции я гледат тъй учудено, като че е влязла по бански костюм. Но винаги са любезни - нека донесе молба и автобиография, казват й го с такова оживление, сякаш назначаването е въпрос на дни. На други места дори не схващат, че тя търси постоянна работа, нека донесе нещо, сътрудници имат достатъчно, но ако материалът е хубав... Не й се разминават и досадниците - покана за вечеря на свещи и т. н.

          Коста, разбира се, не научава за автобиографиите й.

                                                13.

          # Впрочем и да го е държала в течение, едва ли би се интересувал - дали преиграва със своята "мъжествена сдържаност", или нейната тактика на полуистини е погрешна? Признава му всичко - и за скрития конкурс, и за автобиографиите. Не очаква подобна реакция от него: Крила си, защото няма да те разбера, нали? - погледът му е студен и отблъскващ. - Ти винаги си ме подценявала, знам. За твоя сметка е, знай го! Не, Коце, не! - хваща с длани страните му. - Аз... аз те обичам! Чуваш ли, обичам те! Нейните устни никога не са го произнасяли, самата тя е изненадана. Вместо да я прегърне обаче, Коста отстранява ръцете й, в очите му се явява влага, извръща глава. И Марга се впуска да обяснява причините за укривателството...

          # Подходът й към Коста наистина е бил погрешен - след тази сцена невидимата ледена стена между тях сякаш се стопява. Колко по-човешки е отношенията им да са естествени. Коста вече не мълчи умно, а споделя всичко, ала най-вече за службата си, за Петко, който пускал "фитили" на жените (които вкупом си падали по него), но той бил "само дотук"; за Нели, чийто мъж бил авиатор и не криел, че чука някаква стюардеса, често отсъствал, а Нели, кореняк софиянка, била хубава, защо ли не го напуснела, сигурно заради двете деца... Разправя за новомонтирания компютър: още никой не можел да работи с него, но затова пък отделяли цели часове в "адски занимателни игри"...

          # Марга и Коста сякаш са идеалните приятели, липсата на физическо общуване не ги впечатлява особено и законът "табу на откритата плът" като че ли се вписва естествено в отношенията им...

                                                14.

          # Периодът на "дребните радости" е истински оазис, нали според една източна мъдрост трябва да възпитаваме в себе си усета и чувствителността да се радваме на изгрева, на поникналото кокиче и напъпилата клонка, на една обикновена усмивка или дребна вещ - въобще на малките неща, които да ни носят щастие? Започва купуването: от градинката пред "Кристал" есенен маслен пейзаж, малък свещник от кована мед, механична албанска кафемелачка; бакърено джезве от задругата на художествените занаяти; туристически комплект чаши и съдове (в края на август ще летуват на палатка с роднинско на Коста семейство). Любува се на окачения в хола пейзаж, с удоволствие мели кафе в новата мелачка, пренебрегвайки електрическата; вари го турско заради новото джезве; приятно й е мислено да се пренася на морския бряг пред палатката с новите прибори и свещника на масата...

          # Коста изглежда чужд на източните мъдрости и никак не е впечатлен от Маргините покупки. Мечтаейки на глас как ще се любуват на морето (на ум и как ще се любят?), как Ники ще вае пясъчни замъци около тях, а вечер пред палатката на оскъдната светлина на газения фенер "ще чуват и чувстват" прибоя, тя забелязва, че Коста не я слуша. Ама че чешит. Изглежда равнодушен и към ласките й, и към мекотата на кожата й, когато преди да заспят тя постави ръката му между бедрата си. Какво да се прави?

                                                15.

          #Пеньоарът е изхвърлен от употреба. При връщането си вкъщи той я намира с "направена" коса, с лек грим, подчертаващ очите, дискретно ухаеща на хубав парфюм, облечена, според един негов израз, "като за спектакъл с Павароти". Ако той забележи нещо, бива някак мимоходом и тя разбира, че прастарата женска хитрост този път не хваща декиш.

          # Божичко, какъв танц! Не е запалена рокаджийка, но този рок!... Усилила е грамофона "до дупка" и играе рок в някакъв екстаз пред слисания Коста. Обзета от едно озарение, при първия свършек на парчето тя разкопчава и хвърля с жест полата си, връща иглата на началните акорди, за да се впусне оново в импровизирани фигури от художествената гимнастика, завъртания, извивки, почти успешен шпагат, мимолетни прегръдки, ефирно партньорство с въображаем кавалер... Уверена е в красотата на танца си, в плавните движения на ръцете и тялото, в чупките в кръста... Ала когато понечва отново да върне подлудилите кръвта й звуци, Коста силно изръкоплясква и неестествено отривисто отсича: Браво! Само че се изпоти! По-добре да вземеш душ!

          # Кажи, обичаш ли ме?- моли го в постелята, притисната о него. Хайде, не сме осмокласници - смънква в тъмното той. Божичко, дали не си отмъщава за преди? Допускала ли е, че ролите им някога тъй ще се сменят? Дали не си е хванал любовница?

          # Толкова ли не ще да разбере той? Тази дума навярно й е станала фикс идея, сякаш от произнасянето зависи животът й, непременно трябва да я чуе, да я излъже, ако ще! Цялото й жадно същество очаква да попие това съчетание от звуци: ОБИЧАМ ТЕ!

          # Вина за този перверзен обрат носи не друг, а тя. Изгубила е мярката, плюла е на достойнството си в умилквания и просия. Подтекстът на тона му говори за изчерпано търпение: Като не ти харесвам такъв, намери си друг!

          # Ще й помогне класическото средство - ревността! Едва дочаква края на прожекциите, ала по-важно е тя да закъснява - нещо да трепне в душата му! (Марга не е киноман, ала ненадейно открива, че всъщност няма при кого да отиде, а телефонният азбучник е пълен с номера и имена.) Отново удря на камък, вместо, както си му е редът, да се поинтересува къде е била, той е едва ли не доволен. Заключава: За предпочитане е да се забавляваш с мероприятията на КЕФ-а ви (той натъртва - КЕФ-а ви!), отколкото все да дуднеш!

          # Чувала е за мъже, посягащи на жените си. Смятала ги е за скотове, а жените, които не скъсват незабавно с тях - достойни за тия обноски. И през ума не й е минавало, че и тя ще се озове в тази категория. Сетне ще си признае действително изгубеното чувство за мярка. Бранко така е хлътнал по мен, че не знам какво да правя! - произнася невинно и моменталната, звучната плесница секва дъха й, тя хлъцва. Зашеметена, с длан на ехтящото слепоочие, по-скоро чувства, отколкото вниква в смразяващите му думи: Върви при него той да ти даде онова, дето аз не мога, разчекни се! Още утре ще подам молба за развод! Аз ще я подам! Аз ще поема разноските! Детето ще бъде при мен! Вкаменена, тя не помръдва. Шамарът или тези забивани в сърцето й нажежени до червено шишове я умъртвяват? Никога не съм можел да се държа естествено с теб! Ние не сме един за друг! Винаги съм знаел, че рано или късно ще си отидеш оттук, че няма да мога да те задържа! Но аз съм виновен, че те доведох в къщата си!... Мислех те за... А ти излезе... Тя е парализирана, нито може да отлепи ръка от бузата си, нито да каже нещо, чувства само как сълзите тръгват надолу и текат, текат... Той се извръща и понечва да излезе на вън, когато тя фалцетно изкрещява: Коста!...

          ...Потънала в прегръдките му и хлипайки, Марга признава, че всичко това с Бранко е измислица, а също и закъсненията й - не е участвала в никакви мероприятия на КЕВ, тя е била сам-сама на кино с единствената цел да предизвика ревността и обичта му; тя в никакъв случай не търси от него нещо, което той не притежава, тя не иска нищо друго, освен обичта му... В уверение на искреността си, впуска се да му разправя детайли от филмите...Коста е объркан, слушайки хълцанията и накъсаните й думи, той я притиска към себе си, за да не види тя неговата сълза. Дали би я изтълкувала правилно, ако я зърнеше?

                                                16.

          # Коста възвръща словоохотливостта си, център на вниманието отново са колегите му. Някой ден щели да дойдат вкъщи, такава била традицията в отдела им. Една вечер той се прибира сякаш потиснат. Между Петко, Нели и него изникнал спор. Темата - хуманитарно или техническо образование - го била угнетила. Понеже били инженери, не могъл сам да противостои на предубеждението им към филолозите. Марга се осведомява що за инженери са Петко и Нели, "та истинските инженери са в заводите и институтите, а не в отдел "Протокол", където са най-обикновени чиновници." Според нея перспективата за нашата уморена и отчуждена цивилизация е именно в хуманитаризма, човечеството скоро ще го осъзнае... Коста изглежда доволен от думите й: Ти умееш да говориш, кажи й го, другата седмица ще дойдат у нас!

          # Вирусът на реорганизациите не подминава и тях - новата му тема. Можело да го съкратят. Публична тайна било, че шефът му, "дебел и плешив скот" привиквал по-младичките в кабинета си, където ги опипвал, а може и нещо повече. Които не се "дърпали", имали добри заплати, пътували с него в чужбина... А Нели? - усмихва се Марга. О, тя не, ако има съкращения, ние ще сме първите. Марга продължава да се усмихва, но без да знае защо.

          # Подробностите от това гости ще се изличат от паметта й - безличният Петко с мълчаливата си жена. Ще запомни сантименталния израз на наистина хубавата Нели, която е дошла сама, напевния й глас и оня съвет, даден с въздишка на Петковата жена и домакинята: Грижете се за мъжете си, никакви служебни успехи не могат замени сплотеното семейство, от вас зависи. Сигурно е моя вината, че при мен не се получи... Марга си казва, че това й е познато отнякъде, но откъде? Ала онова, което тя най дълго ще помни от гостуването, идва в края му. Тя е отскочила за нещо горе при Ники и свекървата и е оставила входната врата открехната, за да не взема ключ. Влизайки в антрето, чува оживения под влияние на алкохола глас на Коста: ...Беше една нафукана, намаана! Ъ-хъ, сега е... напикано мушкато... Гълчава, приглушен кикот. Марга застива, нещо й подсказва, че става дума за нея. Бива-бива, ама бивол за курбан не бива! Всеки ден, едва ли не, трябва да чуруликам: айлавию, гълъбче! С пистолет на челото, обаче. А бе... к'во да ти кажа... закъсал съм го като... Яворов! Лора номер две! Ха-ха! Как не съм се сетил - Лора, да, да!... Ако това ти говори нещо, другарко инженер... Бъди мил с нея, Къци, женичката ти не е чак толкоз кофти... Ти си супермен... щом се е обесила на врата ти...

          Марга стои втрещена, ужасена е, че могат да я видят, да разберат, че е чула! Изтичва обратно горе и не се появява повече.

          # Любовници ли са или не - това е въпросът. Безсънието след конкурсите бледнее - любовници ли са? Връща лентата назад и повтаря всичките му служебни разкази. Детайлите, осветлени от нарастващата увереност в прелюбодействието, добиват по-друг смисъл. "Тоя авиатор е идиот - да хойка при такава съпруга!", "Ти умееш да говориш, кажи й го!", "О, Нели не е такава, при съкращения ние ще сме първите!" В оная злокобна вечер Коста уж се обръща към всички, а през цялото време дири одобрението на другарката инженер... Дръжте на мъжете си!... Женичката ти, горката... не бъди чак толкоз строг с нея... ти си супермен!... Ами да! Неговото перманентно духовно и физическо отсъствие!... Международни съвещания - вятър! Може би е депресиран от съпругата си? Ами-и! При оная не заспива като шушумига, при оная е супермен, оная го изцежда! Естествено, тя не е напикано мушкато, тя не е жалка, хленчеща, тя не е Лора. О, боже, как смее, как смее!

          # Шумната тийнейджърска компания под прозорците, еженощно изпробваща мощността на мутиращите си гласове, вече не я вбесява, напротив, някои от по-гороломните ревове я изтръгват от мислите й: любовници ли са? Нередките среднощни пиянски оргии от панелното гето, неистово кънтящата музика също не я възмущават. Любовници ли са наистина?

          # Оказва се, че неизвестността, мъчителното очакване на някаква развръзка са по-угнетяващи от най-покрусната действителност. Не може да каже кога терзанията й са по-нетърпими - денем или нощем. Дали той, бълнувайки, няма да спомене името на оная никаквица? Напрегната като струна, вече не издържа да слуша дишането му, примляскването му, неясните и неспокойни думи, изричани насън. Със заспиването му отива в хола да пуши. Уж чете някакъв роман, но очите й механично бягат по буквите, без да разкрият съдържанието; донякъде я облекчават откритите слушалки, които тя включва в грамофона, цигулките и флейтите на Вивалди, Бах и Моцарт са като мехлем за раните й. Ала с пукването на зората изцелението се оказва ефимерно. Пребиваването в Базата е истинско наказание не само заради нескончаемостта на работното време и усещането за непотребност като специалист, но и поради някои дразнещи привички на колегите й, незабелязвани досега. Навикът на Тотка всяка сутрин да хигиенизира пластмасовата плоскост на писалището си с камфоров спирт - миризмата е задушаваща; "войната на сините престилки" в столовата завършва с нейната капитулация; експериментът с носената от вкъщи храна пропада, как да обядва редом с Тотка Котева, а сетне да изтърпява процедурата по дългото и звучно почистване на зъбите й? Ако Бранко не й донесе сандвич от бюфета, гладува. Впрочем колегите й забелязват промяната в нея (веднъж пушейки с тях в коридора, ненадейно и без всякакъв повод се разплаква, изтичва към тоалетната), ала проявяват тактичност и не любопитстват, единствено Нина в шеговита форма поисква рецептата за отслабване.

          # Освен сандвичи Бранко почва два пъти дневно да й носи кафе или чай, прави го без да го е молила. Кимайки разсеяно, Марга приема сякаш това е в реда на нещата и нерядко забравя да плати. В края на един облачен ден, когато мисълта да се прибере в къщи й се струва непоносима, приема ненадейното предложение на Бранимир да изпият някъде по чашка. В къщи ли не е наред? - осведомява се той и сякаш е чакал кимването, за да отприщи своя бент. Ужасно било да се живее заедно с възрастни; тъща му била нетърпима, подслушвала на деривата разговорите му; само ако дъщеря й поискала десерт, тогава сервирали и на него; по-хубавата порция се полагала на дъщерята, която "за щяло-нещяло" се оплаквала на родителите си от него, но основното било, че не печелел добре, хорските мъже купували на жените си скъпи парфюми, кожени палта, а той, макар да й давал всичките си хонорари, не я задоволявал... След втората чашка Бранко поставя ръка върху нейната, признава й колко е по-различна от жена му - добра, деликатна, хубава...

          ...Вероятно от алкохола, усеща прилив на кураж, обзема я осенение: изтъпанчва се пред Коста и изиграва такъв пиянски етюд, че и Петър Слабаков би й завидял - импровизира: всичко знае за тях, за него и за "оная никаквица" дето има наглостта да дойде в къщата й; и сама се е досещала, но сега вече е сигурна, видели са ги да се целуват, връзката им била публично достояние в службата им... Очаква отричане, очаква обвинения към себе си, очаква дори неговата грубост, но не и Костовото разпелтечване: всичко щял да й обясни, всичко!...

          # Те били само приятели, нищо повече, играели на компютъра и... нищо, до интимност не били стигали, а колкото до целувката - било една вечер на спирката, но тази целувка не била истинска, тя била "акт на възпитание, етикет, за довиждане" Тъмнината в спалнята предразполага към откровения, разстроеният му глас изтървава изповедната реплика: "Тя не е това, за което я мислех, тя... тя се оказа... Тя вече флиртува с друг!... Нея съкращенията няма да я засегнат, вече съм сигурен!..."

          # Финалът на последвалите часове вероятно може да бъде даден за класически пример на парадокс - вместо тя да бъде утешаваната, става тъкмо обратното. Коста й се изплаква като дете пред майка, той е толкоз безхитростен, откровен, от гласа и цялото му същество лъха такава болка, оскърбление и окаяност (особено в това "тя вече флиртува с друг"), че Марга забравя своето положение в този триъгълник. Пълната, спонтанната доверчивост е възможна само пред изключително близък човек и на това тя не може да не отвърне с разбиране, съчувствие...

                                                17.

          # Илюзорността на хепиенда си проличава много скоро. Деветте часа в Базата се превръщат в безкрайно изтезание, жертвата, разбира се, е тя, мъчителят - също. Излизайки с цигара отвън, тя се отдава на бушуващите и изпепеляващи страсти, връхлитащи я в истински смерч: Каква е наивница, защо тъй лесно му прости? Нито му е майка, нито сестра. Та той буквално й даде да разбере, че не тя, а оная е всичко за него, направи го по най-езуитския начин! Той не е дирил прошката, той всъщност е целял да я унизи, да се изгаври с нея. Постигна го с притворство, а тя като един лапнишаран веднага захапа въдицата. Или Коста е хиперелементарен, или е невероятен лицемер и играч! По-скоро е първото, той истински обича оная, той не е от мъжете, които ще начукат някоя и само от куртоазия ще поискат телефона й. Като опитна курва, оная умело го е оплела в паяжините си. О, Марга е не само наивна, ами направо тъпачка - не били стигали до интимност! (Каква нежна дума бе употребил за прикритие на мръсотиите им!) Представите за сексуалните им сцени са осеяни с натуралистични детайли: хубавичкото лице на оная, и без това премрежените й очи, предвзетите й въздишки и успоредно с това - неговия глупашки щастлив израз; потръпва от погнуса, завърта глава и пали нова цигара. Вероятно всеки сеанс е придружен с подигравки. Жалката Лора, ха-ха! О, Къци, миличък, тя, бедната, е посредствена, но не е виновна, бъди снизходителен!... Нели, миличка, след като имам теб, тя не съществува за мен, тя е някаква прислужница, да помага на мама в отглеждането на детето; какви страхотни цици - цун-цун! А като погледна нея, чудя се гърди ли има или е настръхнала, ха-ха! Само един гъз!...! Тя е едно фригидно  дърво с претенции и нищо повече! Знаеш ли 'къв шамар й забих? Свят й се зави! Яловица с кухо самочувствие - да можеше да се види!... Ами купи й едно огледало за рождения ден, мили!...

          # Странно - гротескните представи й причиняват особено парене в областта на тила, някакво мравешко лазене, тръпки, напрежението я кара да пали нова и нова цигара. Но още по-странно е това, че отдавайки се на тази разрушителна стихия, на моменти тя цяла изтръпва от необяснимо мазохистично задоволство! Следващият тласък, нарушаващ равновесието й, бива причиняван от самосъжалението: Тя, с нейните възвишени мисли и мечти, тя, която винаги е била сигурна, че избраникът й непременно ще е щастлив с нея, защото тя ще му отдава изцяло неспокойния си, любящ и нежен дух, ще му отдава и тялото си, криещо неподозирана жар - същата тази Марга сега е унизена, изоставена заради някаква си... О, божичко, никога не е подозирала колко боли от такова предателство! Но курва или не, не оназ е виновна, а именно той! Като всички мръсници, оная вече му се е наситила, след което му е била шута; ако оная е била съгласна, Коста би се оженил за нея!... Може би се е надявал скоро да се случи! Колко наивно е тълкувала неговата сдържаност! Не е било мъжественост, а студенина! Ние не сме един за друг! С каква лекота го бе произнесъл! Но с какво право той ще я удря!? Защото им е пречила, защото апартаментът не е бил свободен за разюзданите им съвкупления!...  Не му е стигало предателството към нея, ами ще я бие като животно!... Боже! Ах, ако знаеше за тях, когато й посегна!... Би го убила на минутата, без да се замисли! Ето как ставали убийствата! А тя ще циври на гърдите му! Жалка нещастница! Сега той остава при семейството си от няма и как, за да съжителстват механично и без капчица любов! Какво да прави сега, как да живее!? Тя може, тя трябва да го напусне преди да са я изгонили - той и майка му! Те действително не са един за друг, те наистина се различават - по манталитет, по възпитание, по интереси... Защо се омъжи за него, защо! Майка й я подведе - остави се да бъдеш обичана! Каква фатална грешка! Той не я заслужава! Ще си отиде! Ако на този свят няма нито един достоен мъж, по-добре да живее сама, по-самотна от сега едва ли би се чувствала! О, ако не друго, като си отиде няма да търпи унизителното положение, в което е поставена! Ще обяви решението си веднага, още щом се прибере! Не може той да я има за марионетка, за безлична изповедница! Щом не я обича, щом още страда по оная шантонерка, край на семейния им експеримент! О, как ще му даде да се разбере! Нека само този безкраен ден свършии!...

          # Магия! Чудо! Вероятно Коста е шаман: щом тя се прибере, цялата й войнственост мигом се стопява! Терзанията, съмненията, обвиненията, всички рукнали в нея подземни реки необяснимо пресъхват! Свита на кълбо в обятията му, тя чувства как равновесието й се възвръща, как тялото й смуче сили от неговото, как на мястото на страховете и кошмарите идва нещо топло, как отворените каверни се покриват с чудодеен балсам - той е при нея, не го е изгубила! Не сънува, той я милва и тя усеща дланите му с биополето и кожата си; чува напевния му шепот... Никога не й е говорил така, как е разбрал, че има нужда точно от това? Ако е интелигентна, трябва да превъзмогне обидата, да се отърси от самовнушенията, от хипнозата на ревността; тази парализа сграбчва изцяло само първичните, елементарните натури, а тя не е догматик... Ако между тях е имало нещо, не е било сериозно, а едно увлечение! Сега той е изтрезнял и тя, съпругата му, трябва да му помогне, като му прости!...

          # Дневната светлина действа на миротворческите й мисли като на непроявена кинолента - изтрива ги. Надига се от постелята с напрежение в тила, което я потиска и когато стигне до портала на Базата, съзира спотаените, точещите лиги в очакване кошмари от изминалия ден. И се започва отначало...

          # Светът за нея се е превърнал в негативен филм, денят е нощ, нощта - ден. Коста е Гея, а тя - Антей. Господи, когато той не е до мен, спирам да живея!

          # Периодът на дълго самоинквизиране и раздвоение свършва заедно със свършека на една нейна командировка в Слънчев бряг, където участва заедно с неколцина свои колеги в годишното договаряне с производителите на стоки. Тези едноседмични договаряния, както й обясняват, са един ресторантски нонстоп. Изненадана е от лекотата, с която алкохолът я омайва още през първата вечер, помолва Бранко да я изведе от опушения ресторант. Навън без всякаква увертюра изплаква пред него на един дъх цялата си неутихнала болка, причинена й от "този вероломен тип". Бранко я изслушва с искрено съчувствие, кима разбиращо, струва й се безкрайно добър, а тя има нужда не от друг, а от добър човек край себе си. Пита го: Ти добър ли си? Да-да! - той понечва да я целуне и тя избягва в стаята си. Добър е, наистина е добър! Той никога не би я наранил така! Изведнъж нещо в областта на слънчевия й сплит се обръща и тя отключва вратата. Цяла пламва, хваща я страх, понечва да заключи, ала едно ненадейно сграбчило я злорадство й препречва пътя: Нека! Пада му се! Заслужил си го е! Кучи син! Застанала пред огледалото, където не вижда нищо освен лумналите сатанински пламъчета в дъното на очите си, изведнъж се запитва: Ще бъде ли всъщност наказан той, щом никога не ще узнае? Щом няма да го жегне? А в нейното удоволствие от предстоящата авантюра силно се съмнява. Не, този негодник не трябва да остане неотмъстен! Ти също си рогоносец, съпруже мой, вече сме квит! - ще му се изплюе в сурата и ще се наслади на реакцията му; само заради този миг си струва да го направи... Бранимир влиза и тя мигом се отпуска по гръб в леглото. Усеща как стаята се завърта, ала щом затвори очи, световъртежът секва. Зажумява; отвръща вяло на целувките му - да прави, каквото знае! Той бавно я освобождава от дрехите, почти не го улеснява. Усмихва се сякаш всичко това се случва с някоя друга, ала когато в един момент усеща голотата му до своята голота, разбира: няма шега! Усеща устните му върху бозките си, долавя шаренето на дланта, на пръстите му между бедрата си и най-вече полузакротването им връз най-ерогенното място; чува хрипкавия му шепот: Марги! Марги! Ала тя не смогва да се концентрира, има си проблем - как ли ще ги цапардоса въртящият се лампион? Отново зажумява - да става каквото ще!... Изгубила мяра за времето, притъпената й чувственост все пак долавя как Бранковите милувки, затихват, стават все по-вяли. "Щом не искаш!... - чува гласа му накрая. - Не съм изнасилвач!... Щом не е взаимно!..." Егати майтапа!...

          # Хваща автобуса още на сутринта - майната й на командировката, нека я накажат. Дали снощи се е получило нещо или не - няма никакво значение. Те не я очакват и тя ще ги изненада в къщи, ще ги пипне, както се казва "на калъп", ще го зашлеви с цялата сила, идваща от омразата й, ще кресне с цяло гърло: Рогоносец! Рогоносе-ец!...

          Сварва Коста да играе с Ники, легнал върху килима...

                                                19.

          # За да живее пълноценно, на човек са му нужни цел и надежда. Марга се е сдобила и с двете, което обяснява преодоляването на кризата им с Коста. Угризения за това, че възвърнатото й равновесие се дължи на неговото поражение, липсват. Разбира се, служебният му крах не е изненада, той е предвиждан и дори очакван. При пълното съзнание за своята егоистичност, тя е доволна, нещо повече - именно смачканият му фасон й дава надежда: след съкращението му вече няма да се вижда с оная! Дали е било флирт или нещо повече, сега няма значение, по-важното е, че очи, които не се виждат, се забравят! Изворът на подозренията е пресъхнал, болният въпрос "Какво ли правят в момента?" вече не съществува! Е, при силно желание те пак биха могли да се срещат, но Марга има надеждата, че не го правят, освен Коста, внушава й го и собствената й интуиция.

          # А целта е предстоящото летуване на палатка. С наближаване датата на заминаване (те ще пътуват с Иван, Костов роднина, и жена му Сия), тя изготвя списъци с предстоящи за купуване неща, списъци с "такъми", които не бива да бъдат забравени и това занимание й доставя нескривано удоволствие: съдове, прибори, кафеварки, спални чували, туристически столове ("Волгата" на Иван ще влачи и ремарке, тъй че място за багаж има) и прочее къмпингарски атрибути. Марга сякаш отново е Марга.

                                                19.

          # Очакването винаги е по-вълнуващо от очакваното. Иван и Сия, с които в София общуват инцидентно, тук, при по-тесен контакт, се оказват въздосадни. За Сия друга тема освен модата и друго занимание освен скубане с пинцет растителността по краката си няма; Иван пък е хленчещ мърморко и безпаричието е една от постоянните му теми; Иван и Коста намират и друга тема, вълнуваща и двамата - служебните реорганизации. Мотивите са й познати: уреждат се подмазвачите, доносниците, фльорците (за кого ли намеква?); не могат ли тези "горе" да разберат, че това не са никакви реформи, че размествайки чиновниците, заводите кретат по старому...      Единственото нестандартно у Иван и Сия е техният нудизъм. Марга сякаш е склонна да откликне на поканата им за счупване бариерата на голотата, ала от Костовия поглед й иде да облече кожух...                                             20.

          # С връщането им в София е обзета от неясни предчувствия и кой знае защо й се струва, че те не вещаят нищо добро. Напрежението между нея и Коста, слава богу, липсва и все пак нещо не е наред. Всъщност наистина няма нищо, но това нищо - не е ли именно то в основата на всичко? Да, да! Точно то е. Откъде се е взело това сякаш натрапчиво усещане за заобикалящо я нищо? Нищото на работното й място е набъбнало повече от камарите кашони по коридорите, от опашките в столовата и вероятно на него дължи явилата се сприхавост - ругатните по адрес на доставчиците, несъгласието с доводите на Тотка, че камфоровият спирт ще предпази от замърсяване ръкавите й ("Поръчай да ти ушият ръкавели по профлиния!"). Прочита с безразличие текста на вълнуващата всички персонална атестация, според който тя се справя с работата, но й липсва инициативност; на въпроса на комисията приема ли оценката, заявява, че единствената й бележка е, че "инициативност" се пише с "т" накрая.

          # "Бранко - отвръща тя на неговите открито засвидетелствани чувства, изразени в стихотворение, посветено на нея, и на предложението му да "ходят сериозно", - досега аз не съм обичала никого. Тебе също, прощавай. Изглежда съм неспособна. И съм ригидна. Да останем приятели, а?"

          # Осенява я идея, която ще види сметката на нищото: жилището им се нуждае от обновление! Ще тегли заем, ще сменят тапетите, холът "адски ще се отвори" от един секционен шкаф! Както искаш - е отговорът на Коста, което значи, че всичко ще свърши сама, защото неговият ежегоден месечен запас започва(той е офицер ОЗ), а сетне иде септември и началото на неговото учителстване.

          # Марга изненадва и Коста, и колегите си със своя хъс. Впрочем "ремонтът" би приключил бързо, ако по магазините има от търсеното. Препускането из търговската мрежа глътва повече от месец - никой продавач не знае кога и каква стока ще получи, тапетно лепило няма, не се знае кога ще докарат от избрания шкаф, а като го докарат, ще се продаде "под тезгяха"! Ала странно - вместо да й е досадно, това занимание се явява нещо като предизвикателство: амбицира я, зарежда я със "спортна злоба", трябва да успее и ще успее! (О боже, защо не се е родила преди Девети! Непременно би участвала в съпротивата - нелегална или в отряд - без значение! Не, тя не е създадена да дреме върху писалище!) Само веднъж нервите изневеряват - най-сетне открива подходящи тапети, но не достигат две ролки, разплаква се. В края на крайщата непримиримостта й се увенчава с успех...   

                                                21.

          # След отминаването на продължилото с месеци безпаметство - период на първично биологическо вегетиране, - Марга, вече работеща в редакция, ще се удивлява на тогавашното си безсилие да осъзнае метаморфозата. Ще поставя етикети (инерция в мисленето, неспособност за ориентация, умствено късогледство, щраусов синдром, инстинкт за самосъхранение и пр.), ще се сравнява с оня Лев Толстоев герой, разхлабил превръзката, за да не му стяга, секунди преди да бъде разстрелян... Ще се сети и за последната среща с баща си. (Дни преди смъртта му, тя, заедно с двама мъже от автостопанството, го завежда в болницата; той е толкоз отслабнал, че застанал пред рентгеновия апарат, се свлича; на лекарския въпрос къде работи, отвръща с осанка: "Офицер съм! От запаса." Отхвърля с царствен жест предложението да го откарат до леглото с носилка.) Защо той не призна пред лекаря, че работи в автостопанството? Защо отказа носилката? Достойнство ли бе проявил или последна, макар и безсмислена съпротива срещу кухите очи на дошлия край? Или бе залъгвал себе си, отказвайки да погледне открито жестоката истина? Нейното държание в разгара на стреса не е ли твърде сходно с неговото на прага на вечността?

          # В ония кошмарни дни и нощи с летежа към дъното тя почти е изгубила вяра в рациото, доверява се слепешката на интуицията, която в едно кафене й подшушва прастарата теза, че светът е непознаваем. Внушават й го гласовете и интонацията на непознатите от околните маси, лицата им - всички те са безкрайно различни един от друг, всеки черпи сила и импулс за живот от различни източници; уж общуват, уж имат обща тема, ала всъщност говорят за различни неща; това са течащи едновременно на една сцена различни моноспектакли, чийто актьори са слепи и глухи един за друг. Не е ли това неимоверно безсмислено и унизително, обидно за човешката раса... Потвърждава го и концертът по творби на класиците - лицата в салона са сякаш пречистени, сияещи, което не скрива основната същност на някои от тях: лека жена, мъж шушумига, бездушен шеф, гнусен подмазвач... Нима музиката властва само в концертната зала до напиращия към прага грохот? Нима възвишеното е вид среднощна полюция? Те навярно не осъзнават. О, колко жалко, колко жалко... Колко илюзии, колко напразно хвърлени сили. Ненаситната страст да узнава все нови и нови неща за хората, за постиженията им я бе подтиквала да поглъща томове от художествена литература, обща история, история на изкуството, естетика на модерното изкуство, театър, живопис, донякъде философия и политика; стремежът й бе да се обогатява колкото може повече, нали квалификацията и културата ще са й нужни, ще потрябват и на хората. Потребни ли са били всъщност? Уви, не. Нито на нея, нито на когото и да било друг. Следователно самата тя е непотребна. Обществото върви напред и без нея; очевидно, за да се развива, то има нужда от способни хора, но не от всички, а от отделни щастливци или късметлии, които да движат прогреса; останалите са излишни, от тях не се иска нищо, освен може би възпроизводство на човешка суровина, на обикновена работна сила... Колко прав, за съжаление, е Хемингуей, когато казва: "С изключение, може би, на родната ти майка, никой не дава пет пари за теб. Че ти си се появил на този свят като една неповторима индивидуалност, това още нищо не значи. Никой не се интересува от твоя живот..."

          # Марга прочита Райцес не от желание да обогати културата и познанията си, а със скритата и от себе си надеждица да почерпи сили от Орлеанската дева, да потърси чрез нея някакъв изход за себе си. Със своето напоено с чувство въображение тя игнорира безпристрастието на хроникьора Райцес, за да почне нейното мятане между възхита, смут и отчаяние. Първоначалното объркване не е предизвикано нито от подвизите на Девата, нито от изгарянето й на кладата, а от едногодишното й пленничество - Марга е слисана от развенчания мит за Жана: ами тя съвсем не е величие, качено на пиедестал! Едно обикновено момиче със своите колебания и съмнения - това е Жана д'Арк. Но затворена за цяла година в метална клетка като звяр, впримчена в букаи, увита в дълги вериги, устоява; заплитана в най-схоластични въпроси, пред които биха се объркали и най-образованите мъже, целящи тя да сгреши, за да бъде осъдена като магьосница, устоява; устоява на заплахите, коварството и униженията - бръснене на главата, проверка целостта на химена, малтретиране... Ала не това е причина Марга да се дави в ридания, а неописуемото съмнение, крещящият въпрос, вселил се у Жана едва при вида на кладата: Нима съдбата наистина я изоставя? О, тази покраднала се разяждаща я неувереност е по-страшна и от най-лютите мъчения! Само тя, Марга, може да разбере недоумението, болката, отказа да повярва, разрушителното отчаяние... Нима съдбата наистина я изоставя? Тя, родената да служи на хората, отдала от себе си всичко за тях, живееща чрез тях, презряла облагите и суетните почести, сега изведнъж е изоставена от провидението, отъждествявано с бога, в справедливостта на когото нито за миг не се е съмнявала! Възможно ли е, боже?! Защо!?...

          # Маргините сълзи са колкото за злощастната орисия на Девата, толкова и за самата себе си - не са ли те двете изиграни , низвергнати и унижени по твърде сходен начин? Навярно тя, Марга, не е чак толкова жалка и окаяна щом не друг, а Жана д'Арк се е огънала! Ала сълзите й секват при пороя от въпроси, залял я изневиделица: Щом се сравняваш и оприличаваш с нея, защо не се върнеш в периода преди пленничеството й? Запита ли се дали Жана, бедното селско девойче, получавайки благородническа титла, не е могла да се оттегли от събитията преди фаталното пленяване, за да заживее в своя замък заобиколена от слава, власт и разкош? Още повече, че това оттегляне е било желано и от Шарл VII, и от целия двор, чиято почит към нея е прераствала в страх! Защо, според теб, е отхвърлила тази височайша молба, демонстрирайки вид неподчинение? За да увеличи богатствата и славата си? Не, Марги. Жана д'Арк просто не е била родена за изкуството на притворството, за изкуството на полуусмивките и ласкателствата, за умението очите да не издават истинските мисли! Та как смееш ти да мериш ръст с Жана д'Арк? Нима наистина мислиш, че нейният край е равнозначен с твоето печално настояще? Как ли би постъпила ти на нейно място? Ти незабавно, с лакейска преданост би изпълнила кралската воля! Колко те е яд, че нямаш вуйчо владика, че си негодна за комбинативност и византийски обноски! Ти неистово искаш да притежаваш тези уж недостойни качества, гарантиращи успеха, ала не можеш да се надскочиш! А целта - нейната и твоята? Помниш ли оня епизод от студентството, когато, минавайки край станцията на ЦК в Златни пясъци, един от компанията бе подметнал нещо жлъчно за летуващите зад оградените плажове? Помниш ли мислената ти реакция? "Завистливи лилипути! Един ден достъпът до подобни станции ще бъде открит и за мен!" Същински близначки сте с Жана д'Арк, няма що.

                                                22.

          # Цел, смисъл, възвишеност, безпътство, вярност, комформизъм, красота, хамелеонщина, предателство... Думи, думи. Коя е отправната точка, кои са мерките и теглилките, отделящи истинското от бутафорното? След срещата с Жана д'Арк се е опознала: гном с наполеонов комплекс. От огледалото я гледат едни очи без блясък; незабелязващи отслабналото и погрозняло лице, изпосталялата фигура. Тези очи търсят да съзрат физическия образ на новопоявилия се съюзник на главоболието - страха. Необясним страх, страх с неясен източник. Всъщност нищо конкретно не я плаши, но има една закономерност - страхът иде заедно с главоболието, а главоболието идва неканено и внезапно и от най-безобидния разговор, който обаче я напряга и натоварва. Непрестанно е обърната към тоя страх, обсебена е от него. Затваря се, млъква, дано безсмислените разговори секнат, ала и това не е изход - немият въпрос на озадачените й колеги отново я напряга и страхът я връхлита... Единственото, което истински желае, е да бъде сама, съвършено сама!

          # Моля? К'во каза? - недоумява една вечер Коста. Н-нищо - смънква тя. Взела е да си говори гласно сама. В случая бе произнесла с омерзение едно "пач", остатък от "глупачка", адресирано към нея, разбира се; обикновено успява да завоалира неволно изтърваните звуци в мнима кашлица или прерастват в някакво уж тананикане. Случва й се навсякъде - вкъщи, в трамвая, в службата. Подмятат й, че напоследък е много весела. И Коста сигурно вече не издържа, защото един ден направо заявява: Не спиш, мълчиш, пухтиш, бръщолевиш нещо! Знаеш ли защо? Защото се надценяваш, това е бедата ти! Никъде го няма - да мръхтиш и от служба, и от семейство, и от всичко! Животът, в края на крайщата, е това, което е и ти трябва да го приемеш такъв, какъвто е за всички. Знаеш ли - на тебе нито с друг мъж ще ти е по-добре, нито с друга служба, защото причината не е в околните, а в теб самата! Разведи се и пробвай, поне това можеш и без връзки! Тя го гледа с кротка и безпомощна усмивка и мълчи. Но в хода на дните той вече я мери с други очи, изглежда обезпокоен и угрижен и след дълги безплодни молби да отиде на невролог, сам я завежда. Успокоителните таблетки забавят реакциите, правят присъствието й невидимо, което докарва усмивки и споглеждане у околните...

          # Но ако денем е тиха, непретенциозна и покорна като жертвено агне, то нощта ражда мистериите. Стенният календар, откроен от прецеждащата се улична светлина, винаги е бил на метър от леглото, но ето че щом тя легне, щом го погледне, той сякаш оживява и почва да се отдалечава. Странно - отдалечават се и завесите, и гардеробът, и всичко, което тя погледне; нещо става с разстоянията, като че гледа през обърнат бинокъл и спалнята е с размери на физкултурен салон! Протяга ръка и ръката й се издължава до средата на салона! Потресена, тя се завива през глава и затреперва! Ала завивката не е убежище срещу безшумното бучене в коридора. От него спасение няма, всяка нощ някаква невидима ръка я пренася в подземието и тя няма никакъв избор освен, трепереща от страх, да тръгне. Стъпва бавно, напръсти, оглеждайки внимателно обстановката под мъждивата светлина - краят на коридора се губи в мрака, невисоките му стени завършват при тавана с къси решетъчни прозорци, чийто стъкла са мръсни, сякаш от векове недокосвани от човешка ръка. Какво ли има зад тях? Може би друг коридор, по който също някой крачи? И е тихо, много тихо, ако не се смята глухото бучене, наподобяващо подземна река. Кой е източникът му? От бученето идат фини вибрации, предаващи се на тялото й... Без съмнение тя е омагьосана - божичко, страх я е, колко я е страх!...

          # Изхвърля лекарствата - дневното главоболие е за предпочитане пред нощния страх в коридора.

          # Открива Бетовен случайно, след дълга забрава, Петата симфония я кара да сънува наяве и - най-сетне светъл лъч! - я зарежда с енергия. Бетовеновата терапия е цял ритуал, очакван с нетърпение през целия ден. Пуска плочата с треперещи ръце, защото знае какво ще последва - все по-учестяващо се и по-учестяващо се дишане, сетне затаяване дъх в очакване на оная музикална фраза, кулминационната, за да се взриви и пръсне всичко в нея... Събитието, придружаващо симфонията, винаги е едно и също: висок и заснежен планински връх, огрян от слънце; с развитието на музикалния сюжет идат облаците; притъмнява все повече и повече, докато накрая се зададе фразата-кулминация; отчетливо чува тътена и едва в следния миг като светкавица блесва огромната снежна вълна - цунами; лавината тръгва надолу тежко, тържествено, сякаш на забавени кадри. Гледката е величествена и страшна - рикошетът на вълната изхвърля нагоре огромни снежни маси, закриващи небосвода. И тук, цяла треперейки, Марга изхлипва. Следва втори бавен скок експлозия, който я оглушава, а след второто изригване тя ослепява и почва да ридае с глас. Лавината руши и помита всичко по пътя си, включително и Маргините задръжки - ридае, без да контролира силата на гласа си, без да се запита дали не ехти зад тънките панели; дави се, хълца, задушава се и отново пищи до премала... Чудно - тя хем реве в някакаво изстъпление, хем вижда отстрани безпомощно разперените крайници на летящото си в недрата на преизподнята тяло, усеща детонацията и силата на ударната вълна, неестествено огъваща и усукваща трупа й, обезобразяваща лицето й, усеща ударите в острите скални ръбове под врящата бяла каша, за да се появи отново на повърхността, изхвърлена от прибоя, търкаляща се по урвата, заедно с изгубилите тромавостта си канари... Марга доста често изгубва представа за продължителността на стихията (сякаш някой друг връща игличката точно пред фразата-кулминация), но знае, че краят е неминуем, че идва мигът, когато тя, лежейки на дъното на клокочещия котел, усеща връз себе си уталожването на облаците снежен прах, долавя стихването на тътнежа и, което е най-важно, знае, че е жива, че главоболието и озъбеният страх липсват!...

          # Бетховеновата симфония се оказва чистилище, от което тя излиза омаломощена, но преродена. Преживяването наподобява някакъв титаничен катарзис, нечовешки оргазъм, нирвана. С течението на дните обаче, когато тази терапия постепенно отслабва и престава да действа, Марга се оприличава на корабокрушенец, който след неуспешно бягство, повторно е изхвърлен от щорма в несвяст на пустинния остров. Докато не среща Нора.

                                                23.

          # Милата, нежната доктор Нора! Сякаш я вижда на ученическия чин - все така пълничка, мълчалива! Тримесечна специализация по психиатрия? Ха-ха! Ми софийската ти приятелка е куку, парексаланс твой пациент, ето една връзка, що не я пратиш в Долината на обувките при тихите луди?

          # Ниска интелигентност - обобщава Нора отказа на Марга да  отиде при шефа й, прочут професор. В Щатите всички уважаващи себе си имали психоаналитици. Нямало да й турят етикет "луда", защото нямала нищо повече от фрустрация, а се нуждаела от цел; един японски лекар успешно лекувал раково болни чрез цел - като им организирал експедиции за покоряване на шестхилядници... Не искам никаква цел, писна ми от цели - упорства Марга. - Доскоро изкачвах Еверест. Знам, ще ми пробута изтъркания докторски лаф да си хвана любовник за освежаване... Прощавай, вече съм го чувала. Нора търпеливо набляга на професорските качества - екстрасенс, чрез хипноза възпроизвеждал ситуацията, довела до дистрес и по тоя начин декапсуловал и разграждал първоизточника на проблема... Нора, миличка, аз не съм девица, изнасилена в нощна доба от садист с лице на горгона, нито съм мръднала от автомобилна катастрофа - коя капсула ще декапсулира?

          # Касетата е по методиката на доцент Перекрестов от Харковския институт за усъвършенстване на лекарите и показва отлични резултати в клиниката! - вдъхва кураж някогашната й най-добра приятелка. Милата Нора, Марга толкова я обича - де да имаше в София такъв приятел! Ще вземе касетата, за да не я обиди, пък и, пускайки си я в къщи насаме, може наистина да помогне?

          # Легнала е - отпусната, с притворени очи, точно според предписанията. С първите акорди рипва - касетофонът влачи, любимите й цигулки вият. От записа е, звучи като архивен кинопреглед; изглежда Нора и прехваленият професор вместо да лекуват, с тази касета издействат на болните усмирителна риза... Ще послуша само още малко... Но мъжкият глас е приятен, музикалният фон потъва в дълбочина.

          "Легнете удобно - галещият тембър, артикулиращ бавно и отчетливо, внушава доверие. - Поемете дълбоко въздух, дишайте спокойно, затворете очите си, отпуснете всички мускули на тялото. Повтаряйте шепнешком думите ми, а тяхното съдържание се стремете да почувствате с цялото си тяло. Създайте от тях ярки и образни представи." На това място гласът прави пауза и Марга въздъхва облекчено - цигулкувото влачене е изчезнало. Повтаря шепнешком: "Аз съм съвършено спокойна, мен нищо не ме тревожи. Всички мои мускули са приятно отпуснати за почивка. Цялото мое тяло (Тя трепва: защо не "цялото ми тяло"?) напълно отпочива. Аз съм съвършено спокойна. (Цигулките подкрепят внушението.). След упражнението неприятните усещания на напрегнатост ще преминат. Аз чувствам приятна тежест и топлина в дясната ръка. Кръвоносните съдове в дясната ръка се леко разшириха. (Защо не "леко се разшириха"? Дали чете актьор? Едва ли.) Гореща кръв стопля дясната ми ръка. Приятно чувство на топлина се разлива в дясната ми ръка - мълвят и цигулките. - Аз мога да разширя съдовете с лечебна цел на всички органи. (Ама че словоред!) Съдовете на мозъка и сърцето леко се разшириха, изчезнаха болезнените напрежения на кръвоносните стени, подобри се храненето на нервните клетки и сърдечния мускул. Създадоха се условия за отслабване и изчезване на болезнените напрежения и усещания. (Тези цигулки са дяволски познати, но откъде?) Приятна хладина обвива кожата на челото ми, появи се яснота и лекота на мисълта. В главата и гърдите се появи усещане на пълен покой и здраве, аз съм съвършено спокойна. Съдовете на мозъка, сърцето и слънчевия сплит се малко разшириха. (Малко се разшириха!) Изчезнаха болезнените усещания и напрежения на нервните клетки, подобри се храненето им. В главата, гърдите и цялото тяло аз чувствам пълно спокойствие и здраве. Аз съм съвършенно спокойна. (Пенчев, да, Пенчев! И той така го праска двойното "н", веднъж дори каза, че според него думата "фино" задължително трябвало да се пише с двойно "н", по този начин онова, за което се отнасяла, ставало по-фино! Пардон - по-финно! Хе-хе!) Поемете дълбоко въздух - гласът зазвучава все по-оптимистично и тържествено, миньорните трели отстъпват на мажорните. - Дишайте спокойно, усещането на отпуснатост, тежест, затоплянето на дясната ръка напълно премина. (А лявата?) Вие се чувствате добре, леко и спокойно ви е. Вие сте бодри, отпочинали, никакви неприятни усещания не ви смущават! Отворете очите си!"

                                                24.

          # Краят на зимата е и Марга се прибира с автобуса. Успяла е да седне. Мърда беззвучно с устни, възпроизвежда изминалия ден, един непоносим и уви, още неприключил ден - предстои вечерта. Сякаш е стигнала някакъв предел, едва ли нещо може да я натовари повече, нито дори угризенията от занемарения малчуган. Не ще да се връща вкъщи, нито където и да било. Не иска да е Марга, нито която и да било. Отчетливо съзнава: и нищо да не прави, и за нищо да не мисли - не е спасение. Хората тук, бръмченето, клатушкането - всичко носи информация, а за да я приемаш, нужни са сили. Информация е дори светлината - очите болят. Нуждае се от покой, от нищо друго. В миг изниква представата за леглото - о, не, не! Допирът на кожата до чаршафите ще донесе болка! Чаршафи - не! Нищо, нищичко!... Може ли човек да не желае абсолютно нищо? Следващата степен вероятно е магнетично отвореният прозорец...

                                                25.

          # Марга завинаги ще запомни датата 11 март 1985 г. На този ден тя възвръща вярата си в чудесата. Никой за нищо на света преди това не би могъл да я убеди, че ще се излекува като с магическа пръчка - изведнъж. А тя оздравява именно така, в един ден - деня на смъртта на баща си.

                                                26.

          #. Какво съвпадение - 11 март 1985 г., денят на бащината й кончина, е ден и на още една смърт - на Генералния секретар Константин Черненко.

                                                27.

          # Дали всичко това би заинтригувало Джеска? Заинтригуване? Смешна формулировка. Ако не надзъртаме в другия подобно войници през ключалката на женска баня, ако имаме знания за другия, осмислени с повече доброта и интелигентност, светът навярно би бил друг?

 

 

Следва продължение...

 

Пламен Трайков 

Categories: Българска литература, Българска проза, ПЛАМЕН ТРАЙКОВ, КОРАБЪТ НА СТРАСТИТЕ, Уличница
^ top

Comments... (0)



Click here to add video (YouTube, Google, Yahoo or Vbox)
^ top

Categories...

Уличница III (Пламен Трайков)
                                 VIII.             Сякаш опивайки се от коктейлите, те се опиваха и от реториката си и просто забравяха да въвлекат и Марга, благодарение на което отново изкристализи...see full post
Уличница II (Пламен Трайков)
                                           IV.             Понякога се улавям да нося едно коварничко въпросче, чийто отговор упорито отбягвам. Дори интуицията ми в случая е безсилна. Не съм сигурна...see full post
Корабът на страстите II (Пламен Трайков)
Х. Относно ПОЛЗАТА ОТ ЛОШИТЕ - Ало! Ти ли си?- Не! Аз съм!- О, извинете! Поогледах, поразпитах тоя-оня, позаврях си гагата из разни непрани гащи, понюхах. Снесоха ми. Като на бивша кука.Гадничко нещо ...see full post
Корабът на страстите I (Пламен Трайков)
                                          ПСИХОДРАМАТИЧЕН РОМАН   Не спъвай процесите на твоята душа!                                                                                                   ...see full post
Анотации на романите на Пламен Трайков
  Уличница    Втората книга на Пламен Трайков е романът “Уличница” (изд. “Хейзъл”). Действието се развива в последните години преди 1989 г., но чрез ретроспекции обхваща целия период на социализма. Ро...
see full post
^ top

People in this space (141)

People getting posts by email (0)
The Wizard
offline
pencho22
offline
Someone
offline
g_kulekov
offline
Ramona
offline
Buck
offline
Ljubitel
offline
^ top

Search

^ top

Recent visitors...

offline

0 minutes ago

˙·٠ sorceress٠·˙
offline

on Mar 10, 2011

pencho22
offline

on Feb 21, 2011


^ top
transparent
Custom color #:
close
Move up Move right Move down Move left
Set Show more as default view Set Show less as default view